Страховете от десните партии в Съединените щати и Запада като цяло нараства стремглаво. Описват ги като крайно десни, популисти, екстремисти. Но сегашното дясно няма нищо общо с онова дясно от преди 30-40 или 50 години. Сегашното дясно би се позиционирали в центъра според стандартите отпреди 2-3 десетилетия. Washington Post прави анализ на възхода на десните партии по света.
Всеки път, когато някой десен политик спечели избори някъде по света, наблюдателите в Съединените щати сякаш правят сравнения с Доналд Тръмп. Това не е продуктивно – Тръмп е уникална заплаха за разума и реда. Но то също така говори за дълбоки страхове и по-дълбоко объркване: ако демокрацията е добра, защо тя все по-често води до избирането на екстремистки партии? И може ли една партия все още да се смята за „крайна“, когато възгледите ѝ се приемат от толкова широка част от избирателите?
Джорджа Мелони, министър-председател на Италия
В Нидерландия Партията на свободата спечели победа на изборите миналия месец с 23,6% от гласовете. Това се случва след поредица от успехи на крайната десница в цяла Западна Европа. Да се говори за възход на крайната десница вече е неправилно понятие. Тя се издига от дълго време. На изборите в Италия миналата година Джорджия Мелони стана първият крайно десен министър-председател на страната в следвоенната епоха. В Швеция Шведските демократи се превърнаха в най-големия блок в управляващата там коалиция. И на двамата (в Италия и в Швеция – бел. прев.) им се наложи да проявяват умереност и да правят компромиси, за да управляват.
Фактът, че Партията на свободата е в по-далечния край на крайната десница, предполага, че подобен резултат е по-малко вероятен в Нидерландия. През по-голямата част от историята си тази партия е била предимно партия с един-единствен проблем, чието послание е било противопоставянето на исляма и имиграцията, а лидерът ѝ Герт Вилдерс е заявил, че „ислямът е най-големият проблем в Нидерландия“.
Марк Рюте
Самите гласоподаватели имаха разнопосочни мотиви, като много от тях гласуваха за Партията на свободата в знак на протест срещу високите цени и жилищната криза, както и от изтощение от 13-годишното управление на Марк Рюте като министър-председател. Нещо подобно изглежда се е случило и на изборите в Италия миналата година, когато избирателите се насочиха рязко надясно след солидния, макар и не особено вълнуващ мандат на министър-председателя икономист Марио Драги. Войната между Израел и Газа – и големите пропалестински протести в Амстердам и други европейски градове – също може да са изиграли роля, подчертавайки страховете на избирателите относно мюсюлманската имиграция и разпространението на имиграцията от Близкия изток. Преди нападението срещу Израел на 7 октомври Партията на свободата заемаше далечното четвърто място в проучванията.
Герт Вилдерс
Както често се случва, икономическото недоволство се пресича по сложен начин с тревогата от имиграцията, пораждайки вълна от „социален шовинизъм“. Както обяснява един от избирателите на Партията на свободата: „Ние сме богата страна, но как така в Холандия трябва да плащаме толкова много и въпреки това казват на мигрантите: „Елате, вземете си каквото искате, ние ще ви дадем всичко“? Каквито и да са причините, възходът на партията на Вилдерс е по-силен, като се има предвид самочувствието на холандците като прогресивна ложа и „водеща нация“ (gidsland).
Ако това може да се случи в Нидерландия, то може да се случи навсякъде. И вероятно ще се случи. Време е да спрем да се шокираме. На всеки няколко години, последно по време на пандемията от ковида, някои коментатори настояваха, че моментът на крайната десница е отминал. По време на криза, гласи аргументът, избирателите се връщат към скуката на надеждността и компетентността. Но победите на крайната десница – и надеждното ѝ изкачване към върха на социологическите проучвания във Франция, Австрия, Финландия и Германия – предполагат, че етикетът „крайнодясна“ вече не е точен. Все по-често срещани и дори популярни, тези партии сега се намират по-близо до центъра. Или, казано по друг начин, „центърът“ – по важни теми като имиграцията – се е отклонил надясно.
Не е достатъчно да осъждаме Партията на свободата или нейните съмишленици като отвъд границите на нормалното. Те вече не са такива. Твърде дълго време елитите реагираха на възхода на крайната десница със смесица от презрение и безразличие. Малко вероятно е да се върнем към обичайната практика – дясноцентристки и лявоцентристки партии да си поделят или да се редуват във властта. Обещанията за ограничаване на имиграцията не са достатъчни, особено когато крайно десните партии обещават да се борят по-агресивно. Най-добрият шанс на партиите от истаблишмънта е да обединят гражданите около позитивни виждания за новата реалност на етническо и религиозно многообразие.
Съживяването на отмиращите центристки партии е дългосрочно предизвикателство. В краткосрочен план най-добрият отговор би бил да се даде шанс на Партията на свободата да влезе в коалиция с други партии и за първи път да опита властта. Ако избирателите искат това, те заслужават да го получат. Те могат да преценят резултатите по съответния начин.
Във фрагментираните парламентарни системи в Европа съставянето на управляваща коалиция е в най-добрия случай предизвикателство. Необходим е компромис. Чистотата е невъзможна. Веднъж сформирани, коалициите са крехки. Избирателите трябва да внимават какво си пожелават, но това трябва да направят и крайно десните партии, които се оказаха по-близо до властта от всякога. Скоро може да им се наложи да избират между това да останат верни на своя екстремизъм или да управляват в реалния свят.