Не реагирах веднага на „злополуката“ с германския президент Франк-Валтер Щайнмайер онзи ден на летището в Доха, защото ми се струваше, че тя е много повече от неприятен инцидент и по-дълбока от проблемите в двустранните отношения между Германия и Катар, пише в свой коментар Алексей Белов за сайта Фонд стратегическа култура.
Франк-Валтер Щайнмайер, президент на Германия
Позволете ми да припомня накратко какво всъщност се случи. Според германското списание Star президентът на Германия е пристигнал в Катар на официално посещение, но е трябвало да чака повече от половин час в 30-градусовата жега, докато се появи някой от местните официални лица, за да посрещне високия гост според церемониалния протокол. Другите пътници, включително съпругата на Щайнмайер, са напусналии самолета веднага след кацането в Доха. Самият президент остана на борда, като от време на време се появяваше на люка за качване, за да види дали някой се е появил.
Както предполага друго германско издание, вестник Bild, катарският емир очевидно не е бил готов да приеме Щайнмайер след кацането и той е трябвало да изчака шейха на стъпалата на самолета „с недоволно скръстени ръце на гърдите“.
Изобщо „сърдечността“, с която гостоприемните катарци посрещнаха „скъпия“ германски гост, ярко ми напомни за един фрагмент от прекрасния филм на режисьора Марк Захаров „Същият този Мюнхаузен“. Докато разказвал на пастора, дошъл да посети известния барон, с какво нетърпение го очакват, слугата на Мюнхаузен Томас казал: „Господин Барон ви очакваше от дълго време. От сутринта работи в кабинета си, заключил се е, но попита: „Томас, пристигна ли вече пасторът?“ Отговорих: „Още не.“ Той отвърна: „Е, слава Богу! – Явно с нетърпение очаква да те види“.
Антъни Блинкен и Мохамед бин Салман
Случаят с германският президент, за който КРИТИЧНО.БГ вече ви съобщи далеч не е първият, а по-скоро поредният сполетял западни лидери в арабските страни. Неотдавна, през октомври, саудитският принц накара държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен да чака буквално цяла нощ за среща с него. Първоначално аудиенцията беше насрочена за вечерта, но в крайна сметка Мохамед бин Салман се появи чак на сутринта.
Едва ли някой е имал и най-малкото подозрение, че престолонаследникът на Саудитска Арабия е толкова зает, че просто не може да се срещне с високопоставен „представител на най-влиятелната световна сила“. Разбира се, това беше направено умишлено.
Но Блинкен чакаше – мълчаливо и търпеливо. Изчакваше, защото ситуацията в Израел го изискваше, а от гледна точка на американската външна политика това очевидно не беше случай, в който можеше да си позволи да го играе обиден. Вестник Washington Post нарече инцидента унижение и нагледна демонстрация, че „САЩ вече не са основен играч в Близкия изток“.
И докато сме на темата за великото съветско кино, как да не си припомним песента на Карабас-Барабас: „Да, готов съм да се унижа, но само за да се приближа малко до сладката цел„. Не знам дали целта на ръководителя на Държавния департамент е имала поне малко сладък вкус, но тя беше жизнено важна.
Подобно на всички източни режими, Рияд е доста отмъстителен, а Съединените щати, със своята открито произраелска позиция, рискуваха да предизвикат рязко покачване на цените на петрола, което щеше да подкопае и без това много слабите изборни позиции на Джо Байдън.
Но най-интересното е, че това не започна вчера и причините за влошените отношения на саудитците с американците трябва да се търсят в по-ранни събития.
Владимир Путин, президент на Русия
Още по време на посещението на Джо Байдън в Саудитска Арабия през юли 2022 г. – очевидно последното в живота и политическата му кариера – много хора забелязаха поразително несъответствие между скромния и сдържан начин, по който беше посрещнат американският лидер, и мащаба, с който беше посрещнат руският президент, посетил кралството три години по-рано.
Ако през 2019 г. Владимир Путин беше посрещнат от почетен караул на слизане от самолета на пистата и веднага след това на летището в негова чест бяха изстреляни 21 артилерийски салюта. По пътя към резиденцията на саудитския крал президентският „Aurus“ беше съпровождан от кортеж от 16 ездачи на чистокръвни арабски коне, а когато пристигна в двореца, го посрещна самият крал. Прозвуча руският химн, пътят пред Путин беше осеян с листенца от рози, а тълпи саудитци скандираха на руски: „Добре дошли!“.
След всичко това единственото, на което Байдън можеше да разчита, беше скромна церемония на летището, където не пристигна никой от висшите служители на кралството: без фойерверки, без конници, без танци със саби. Нямаше дори ръкостискане, което беше активно обсъждано от коментаторите и потребителите на социалните медии като символично отражение на настоящото състояние на двустранните отношения между САЩ и Саудитска Арабия. Те казват, че е било отменено по инициатива на Съединените щати, като е било заменено с леко докосване на юмруци, заради ковид и всичко останало.
Във всеки случай студеният прием по онова време направи неизличимо депресиращо впечатление на Даниел-Дилан Бемер, журналист от германското издание Die Welt, който написа, че „различният начин, по който руският президент Владимир Путин и американският президент Джо Байдън бяха посрещнати в Саудитска Арабия, е доказателство за нарастващата роля на Москва в региона“.
Сега, както виждаме, президентът на Федерална република Германия също се е озовал на мястото на домакина на Белия дом. Не бива обаче да свеждаме всичко само до геополитиката. Много е важно да разберем, че церемониалните дреболии понякога са много по-тежки от думите в източните страни. И фактът, че, нека бъдем откровени, лидерите на арабския свят проявяват откровена грубост – както от дипломатическа, така и от чисто човешка гледна точка – към западните си гости, дори и те да не са винаги добре дошли, свидетелстват достатъчно.
Всичко това не е просто доказателство за колективната загуба на международен авторитет на Запада или признание за настоящата слабост на хегемона, който някога имаше неоспорима власт над света. Това е отмъщение за вековното лицемерие, жестокост, безнравственост и безгранична арогантност, с които западните колонизатори са се славили във всички времена.
Можем, разбира се, да спорим за правилността, допустимостта или недопустимостта на подобно поведение, но едно е сигурно: западният свят го заслужава.