„В този затвор, какъвто е Газа, когато чуем падането на бомба, се питаме: „Този път мой ред ли е?“, пише в свое есе за Washington Post Мосаб Абу Тоха.
Живея в северния град на Ивицата Газа Бейт Лахия, само на около 3,5 км от границата. Ето я сцената малко преди 7 ч. сутринта в събота, когато нормалното – нормалното за Газа, поне за мен – се превърна в нещо друго.
Отправям се към училището, в което преподавам. Колата пристига, за да ме вземе. Седемгодишната ми дъщеря, Яфа, тръгва да чака училищния си автобус. Изведнъж в небето се изстрелва ракета.
Жена ми се опитва да ме успокои: „Това е само тест. Те стрелят към морето.“ Може и да е права. Това понякога се случва дори в „мирни“ времена. Но след това излита още една ракета, този път определено насочена към Израел. След това още ракети, летящи от всички посоки.
Това, което не знаем, е, че десетки бойци от Газа са проникнали в израелските градове близо до границата. Едва около два часа по-късно започваме да виждаме поток от снимки и видеоклипове на бойци от Газа, които убиват войници и цивилни и вземат други в плен. Никой не може да повярва на очите си.
Моят зет, Мохамед, минава покрай нас. „Иска ли някой да отиде на пазар?“
В такива моменти първите ни мисли веднага се насочват към снабдяването с продукти от първа необходимост. Хлябът е на първо място в списъка. Дори и да има брашно, електричеството вероятно ще бъде прекъснато за дълги часове, така че ще е трудно да се пече вкъщи.
Тръгваме към търговския център. Успявам да купя малко пилeшко, краставици и авокадо, но десетки хора се редят на опашка за хляб, бутат се и се карат. Собственикът затваря вратите. Решаваме да опитаме някъде другаде.
Виждаме тълпа, която марширува по улицата, издига палестинското знаме и възхвалява бойците. Когато наближаваме бежанския лагер Джабалия, един от най-гъсто населените райони в света, пекарните и магазините са задръстени. Изведнъж по улицата се задава израелски военен джип. Той е плячкосан. Джипът е обсипан от ликуващи момчета. Виждам, че лявата предна гума е спукана.
Не можем да намерим хляб, затова се връщаме вкъщи само с пилешкото, авокадото и краставиците.
Снимките на десетките израелски жертви и пленници ме преследват. Как бойците са пресекли толкова строго наблюдавана ограда? Как са могли да убият всички тези войници и да вземат толкова много други като пленници? Може само да се предполага, че Израел ще убие стотици, дори хиляди цивилни в Газа. Никога не съм се чувствал толкова ужасен.
Чуваме изявлението на израелския министър-председател Бенямин Нетаняху, че жителите на Газа трябва „да напуснат сега“. Питам се: „Къде трябва да отидем? Нима нашите баби и дядовци не напуснаха къщите си през 1948 г.?“
Ние нямаме убежища, нямаме система за предупреждение за въздушни нападения. Нямаме армия.
Вече е четвърти ден, а в Ивицата Газа са убити най-малко 900 души, около половината от които са деца и жени. Това не е нещо ново за нас. В понеделник леля ми се обади, за да ни съобщи, че бременната ни братовчедка е била убита при въздушен удар по джамия, която граничи с къщата им. Доа беше на 33 години. Баща ѝ също е бил убит от Израел през 2004 г., когато тя е била на 14 години.
През последните 90 часа имахме електричество само 7 часа, а вода – 6. Страхувам се да изляза от къщата си, за да купя храна за семейството си. Страхувам се дори да отида на покрива, за да проверя колко вода е останала във варелите. Може да свърши всеки момент.
„Не пускайте водата в тоалетната, докато петима души не са я използвали“, продължава да ни напомня баща ми. „Използвайте мокри кърпички, за да почистите ръцете си. Опитайте се да не взимате душ. Използвайте възможно най-малко вода за миене на чинии.“
Дори получаването на хляб е опасно. Вчера, в понеделник, прекарах повече от час на опашката в пекарната. Един приятел се присъедини към мен и ни разказа за въздушен удар срещу търговски център в лагера Джабалия. Бях планирал да отида в този район, за да си купя храна и да обменя пари. Прибрах се вкъщи половин час по-късно и научих новината, че при удара са загинали повече от 50 души. Видях тела без крайници, с неразпознаваеми лица. Трябва ли все още да ги наричаме тела?
Видях и авокадо, опръскано с кръв, на земята до повредена количка сред отломките и телата. Трябва ли все още да ги наричаме авокадо? Ще ям ли някога отново авокадо?
Знам, че през следващите дни ще чуем още бомби. Ще чакаме с ужас и ще си мислим: „Този път моят ред ли е?“
Когато видим светкавицата на експлозията, ще знаем, че сме били пощадени, защото ако сте ударени, виждате само смъртта. Бил е ред на някой друг.
И тогава се сещаме да скърбим.“
Мосаб Абу Тоха е палестински поет, автор на разкази и есеистика от Газа.