През последните седмици наблюдаваме поредната подмяна на дневния ред на обществото. Вместо да се обсъждат наистина важните теми като продължаващият недостиг на детски градини (въпреки демографската катастрофа), предстоящите изменения в Закона за енергетиката и повсеместното правителствено разграбване, ние сме занимавани с опитите за демонтажът на един паметник. Този на Съветската армия или по-точно казано – на Трети украински фронт.
Това е продължение на културно-цивилизационната война срещу Русия, насадена отвън и последователно налагана от българските антиелити. Съзнателно използвам именно този термин, защото властващите службогонци нямат нищо общо с реален субектен национален елит. Не се заблуждавайте – темата с демонтажа на Паметника на съветската армия не е породена от исторически причини.
Ако демонтират него ще се насочат към Альоша, а в един момент, изобщо няма да ме изненада, ако стигнат и до Шипка. Войната е срещу историческата памет, защото глобалисткият модел има за цел да атомизира обществата до съставните им части и да разкъса всякакви социални, културни и цивилизационни връзки.
А именно те формират едно общество!
Стигна се до такава словесна перверзия, че настоящият кмет на София, вместо да определи всяка форма на насилие и агресия за недопустима, да отклонява въпроса с питане какво са правели 3 жени в центъра на София в 11 часа, близо до неправомерно поставени палатки. Вече има поставен вечерен час за жени в Княжевската градина или аз нещо не съм разбрал? Ако властта е неспособна да се справи с 30 момченца с факли и димки, а обвинява жертвите че са били там, що за управление е това? В една адекватно функционираща система, властта трябва да се грижи поне за базовата сигурност на гражданите. В противен случай хората с право ще се запитат – за какво плащаме данъци?
Неслучайно насочвам въпроса именно към властимащите, защото именно те използват темата за отклоняване на вниманието на хората и задават политическия дневен ред. Проблемът не са нито някакви хулигани, нито поставените палатки. Че темата се използва политически е повече от очевидно.
Но когато политици са готови да направят такова разделение в обществото, което да провокира физически сблъсъци, то те вече стават заплаха за националната сигурност. И съпротивата срещу такива елементи вече се превръща в дълг.
Тези хора са готови да стигнат и до подклаждане на гражданска война, само и само да запазят властовите си позиции. Тоталната липса на обществена отговорност и провокирането на постоянни раздори между хората ще продължи до момента, в който тези външно управлявани инструменти имат властови правомощия. На практика това означава,че към момента опозиционните сили в България водят не политическа битка за промяна на някакво статукво, а национално-освободителна борба.
Големият въпрос на днешна България не е дали трябва да запази един или друг паметник, а дали искаме да помним, за да имаме бъдеще. И дали най-после сме узрели България да се управлява отвътре, а не чрез “съгласуване” с чужди посолства.
Предстои да разберем, но изборът зависи от всеки един от нас!