Изминава още една година. Такива като мен продължават да ни заклеймяват като „копейки“ и носталгици по социализма – че гледали назад в миналото, а светът бил различен и златните тоалетни около Днепър, платени с нашите данъци, не съществували.
Оставайки насаме със себе си през последната седмица, четейки дитирамбите за въвеждането на еврото и влизането в „клуба на богатите“, ми позволи да поразсъждавам над темата. Защото по същество ние, хората, не би следвало да сме толкова различни. Всеки от нас иска да живее в подредени и донякъде лъскави общности, да усети красотата на този свят и да не се притеснява за бъдещето. Но не винаги се получава.
От „клуба на богатите“ до разпада на европейския модел
Всъщност нещата са наопаки. Когато през 1989–1990 г. падна тоталитарният режим, 90% от българите искаха да живеят в места като Милано, Лондон, Виена или поне Осло. Да усетят 1–2 пъти в годината полъха на вятъра около езерото Комо или да се насладят на величието на Статуята на Свободата. Само че времето – не само в България, но и в Европа и Америка – както и порядките, правилата и обществата, се промениха.
Сега ЕС много повече прилича на СССР, а тоталитарният характер на управляващата от Брюксел класа е много по-отвратителен от този на ЦК на БКП – които, макар и в голямата си част оглупели старчета, имаха поне искрено желание и мисъл за това що е народ и как да се опазят децата и семействата.
Европа след 1989 г.: какво загубихме по пътя
Днес Европа няма нищо общо с Европа от 80-те. Англия няма нищо общо с достойната родина на Шекспир – проучване от 2022 г. показва, че 30% от британските ученици на възраст 11–18 години не разпознават Шекспир като драматург от списък с имена. За Франция и нейния Луи дьо Фюнес пък не искам и да говоря.
Всъщност тези, които днес бленуват за „клуба на богатите“, са именно носталгиците. Носталгици по времето на 80-те, когато съществуваше онази Европа, която и аз обожавах. Но нея я няма. Няма ги много от човешките отношения, от безопасността, от бизнеса, от общностите; коледните пазари са опасани с бетонни блокове и охранявани от полиция. И затова не са виновни нито „копейките“, нито ДС. За това са виновни точно тези, които хем разрушават Европа, хем финансират радикалните – носталгици по Европа. Има и други от тези носталгици, които си мечтаят за времето, когато Германия управляваше 2/3 от Европа с желязна ръка и орел, и затова са толкова влюбени днес в Мерц и Урсула. Те са още по-безнадеждни.
Вижте още – Как „Голямото заместване“ стана факт в Брюксел?
Носталгията по Европа, която вече не съществува
Много от критиците и мечтателите за Великото евро са и прекалено млади, за да помнят Европа – Франция, Белгия, Италия, България, Унгария, Швеция – отпреди 1989 г. Страните в Европа бяха различни като идеология, но еднакви в едно: обичта към християнските си корени и семействата с деца като ценност и като бъдеще.
Определено се радвам, че ще влезем в новата 2026 година под християнския щит, който САЩ и Русия оформиха през последната година. Това е последната надежда на нашата цивилизация да оцелее.
Коментарът е публикуван в публичния профил на Андрей Ненов във „Фейсбук“, заглавието и вътрешните заглавия са редакционни.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
