Аз съм емигрант с двойно гражданство. Досега винаги съм гласувал. Правех избори, агитирах за масово гласуване, интересувах се и се борех с ЦИК и МВнР (имат поне десетина мои писма по най-различни изборни поводи). Време е обаче да спра. Да спра да гласувам – и аз, и тези като мен.
Защо реших да се откажа от правото си на глас
Време е да спрем да променяме „дистанционно“ чрез избори България – държава, която макар и да обичаме, не обитаваме и не познаваме отблизо.
Повечето хора в моето положение са в чужбина отдавна. Много от българските емигранти рядко се прибират в родината. Някои го правят всяка година, други – веднъж на 2–3 години, трети – веднъж на десет. Колкото по-рядко се прибираш, толкова по-малко знаеш. Може да си мислиш, че си информиран, защото четеш вестници и гледаш телевизия, но видяното не е като това да го „пипнеш“ с ръка и да го усетиш лично.
Дистанционният вот и загубата на реална перспектива
Време е ние, живеещите отдавна навън, да спрем да определяме вота в България. Всъщност повечето емигранти отдавна са спрели по една или друга причина. Българите в САЩ са около 350 000, а от тях на последните избори са гласували едва 5 500 (1,5%). В Обединеното кралство са около 380–400 000, а са гласували 14 000 (3,5%). От толкова много наши сънародници в САЩ и Великобритания гласуват едва между процент и половина и три. Толкова.
Малкото гласуващи и големият ефект върху изборите
стоп кадър: БТА
Не ме разбирайте погрешно – българите в чужбина обичаме родината си. Четем на български, говорим езика, посещаваме български училища и тържества. Но все повече мои приятели ми казват: „Андрей, ние не сме там. Нямаме право да определяме съдбата на хора, с които не живеем на едно място.“
И това е разбираемо. Когато емигрираш, през първите години спомените са пресни – от баничарницата до блока и месечните данъци. Като минат 5, 10 или повече години, остават само носталгичните спомени, а реалната ситуация се е променила. Започваме да съдим като странични наблюдатели. Да не говорим, че в последно време съдим по скандали в TikTok и YouTube. Това нито е честно, нито е правилно. А най-лошото е, че е изключително лесно за манипулация – някой пуска два скандални клипа и хора на 10 000 км разстояние веднага намразват Пешо или Иван.
Факторът „Турция“ и въпросът за честността
Малцина от днешните народни избраници се интересуваха как се гласува в Турция преди 10–15 години. Аз обаче бях от тези, които не само помагаха и създаваха първите онлайн инициативи за гласуване (2008–2016), но и от първите, които сигнализираха ЦИК за безобразията със заявленията в Турция (вж. Протокол № 103/09.09.2014 г. на ЦИК или вх. № ПВР-22-377 от 11.10.2016 г. до ЦИК).
Проблемите там не отшумяха. Напротив – дистанцията между българския език и гласуващите се увеличаваше. Този проблем, който практически представлява намеса във вътрешните работи на България, може да бъде решен само с драстични ограничения. Днес на един гласуващ българин в Щатите се падат по 8–10 гласуващи в Турция. И ако в САЩ и Великобритания гласовете се разпределят сравнително равномерно по политическия спектър, то в Турция те са насочени само в една посока. А бъдете убедени, че българите в Щатите, за разлика от някои други гласуващи, говорят и пишат отлично на български.
Вижте още – Деян Николов: защо лимитът на секциите в чужбина удря най-силно Турция
Днес аз с радост бих жертвал своето право на глас, ако това ще лиши петима души, които не обичат България, от възможността не само да заличат моя глас, но и драстично да наклонят везните в грешната посока.
Времето дойде. Дали ще има 20 секции извън ЕС, или само 10 – тези, които много държат да гласуват, ще намерят начин. Другите 98% така или иначе или не го считат за честно, или вече не ги интересува.
Коментарът е публикуван в публичния профил на Андрей Ненов във „Фейсбук“. Заглавието и вътрешните заглавия са редакционни.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
