„Любомир Данков – за „смелите“ онлайн“
Под предишни публикации за войната на територията на Украйна съм виждал коментари от рода на: А да се предадат ли? Те защитават родината си. Защитават цяла Европа от руската агресия. Те имат дух и ще се бият докрай срещу агресора…
Оставяме настрани това, колко от сражаващите се за Украйна имат избор. Оставяме настрани и това, колко от тези украинци, които успяха да избягат от държавата си и от разстояние издигат патриотични лозунги за бой до победа, биха се върнали и включили в армията. Оставаме настрани и това, че конфликтът можеше да приключи още през 2015-та година, трябваше само Украйна да изпълни своята част от одобреното от Съвета за сигурност на ООН мирно споразумение Минск – 2. Оставяме настрани и възможността войната да приключи след преговорите в Истанбул, но на зависимите украински власти беше обещана помощ и им беше заповядано да се бият за победа. Оставяме и това, че ако не беше външната намеса за замяна на изборите с преврат, войната изобщо нямаше да започне.
Привлича внимание храброто поведение на родните „болелщики“ за Украйна. Обаче, кои сме ние, като цяло, не само те, колко храбри сме и какво постигнахме през последните десетилетия? Ако в началото на прехода, при целия ентусиазъм и надежди, някой ни беше казал, че след 35 години някой като Делян П ще се бори да измести от поста главен феодал някой като Бойко Б, някой би ли повярвал? Или че отново ще се върнем към списъците в медиите, цензурата, политическата “линия“, че изборите ще бъдат безсмислен фарс и победителят ще бъде този, който държи повече хора в зависимост и има повече пари за купуване на гласове, че правосъдието ще бъде на ниво третия свят от 80-те години, че обществените поръчки ще се раздават на наши хора, ще се разнасят някакви пари в чували… Няма смисъл да продължавам. И ние, храбреците, как се преборихме с това?
Един конкретен „дребен“ пример: десетки хиляди хора имат проблем с това, да виждат децата си след раздяла. От тях само стотина човека правят бури в чаша вода в затворени групи и чатове. Предложих наскоро щафетен протест, всеки да вземе един ден отпуск и да постои един ден пред Парламента. За един месец са нужни около 40 човека. Но откликнаха само четирима, от тях – две жени…
И едни подобни смели хора, които не биха жертвали един ден от отпуската си, и се страхуват от бившите си жени, призовават някого да отиде и да даде живота си? И за какво? За независима Украйна? САЩ вече победиха в тази война, макар и с план Б и с утешителна награда. При минимални загуби ще си вземат с лихвите всички вложения за размирици в региона, а това, което остане от Украйна, ще бъде много далече от всякаква независимост.
Коалицията на желаещите извън мрежата ще бъде едно самотно място. Не трябва човек да подстрекава другите към нещо, което той никога не би направил.
*коментарът е взет от публичния профил на Любомир Данков. Заглавието е редакционно.
Може да подкрепите КритичноБГ тук:
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ
