Всички видяхме онази случка между Бриджит и Еманюел Макрон и т.нар. „шамар“. Бриджит всъщност просто го бутна в лицето. Това стана повод за няколкодневни подигравки с френския президент. Но случката е и повод за размисъл.
Ако ролите бяха разменени…
скрийншот: The Sun
Какво щеше да стане, ако ролите бяха разменени и Еманюел беше бутнал по този начин Бриджит? Щеше да има вой, късане на ризи, припадъци, пламенни речи в защита на жените, плач и скърцане със зъби. И най-вероятно Еманюел Макрон вече нямаше да е президент — щеше да се самобичува и да подаде оставка поради „непростимо поведение и брутално отношение към жена“.
А реално погледнато, никой не знае кой точно е насилникът и кой — жертвата на насилие в тази ситуация. Възможно е Еманюел да я е тормозил през целия път — да я е обиждал, да я е унижавал. В този случай той е насилникът, разбира се, и това бутане в лицето е най-малкото, което заслужава.
Но има и друг вариант — през целия път Бриджит е обиждала и унижавала президента, той е търпял, без да отговаря, а накрая тя съвсем умишлено е използвала присъствието на фотографи и е сложила „черешката на тортата“, като го е бутнала пред тях. Причината би могла да бъде всякаква — примерно, че Еманюел е загледал някоя стюардеса… или стюард, знае ли човек. Тогава, естествено, тя е насилникът.
Един закон, лишен от логика
Случката е повод отново да погледнем към един от най-неадекватните закони в нашата история — Закона за защита от домашното насилие. Този закон е продукт на сътрудничество между организации, които получават пари отвън и трябва да демонстрират някаква дейност, за да ги заслужат, и специално селектираните „експерти“ във властта, които — поради неясни или може би прекалено ясни причини — са избирани с някакъв много специален конкурс.
Този закон дава възможност на човек, който твърди, че е жертва на домашно насилие, да осъди друг — единствено на база на подадена декларация, в която твърди, че е претърпял насилие. Доказателствената тежест е обърната — не трябва да се докаже, че обвиненият е извършил деянието, а обвиняемият трябва да докаже, че не го е извършил.
Понякога това е възможно — ако „жертвата“ допусне грешка и „насилникът“ успее да докаже, че точно в този ден, примерно, е бил другаде. Но в повечето случаи това е изключително трудно. От философията и логиката знаем, че отрицателно твърдение трудно се доказва. А този закон очевидно е писан без логика. В него няма презумпция за невинност — има презумпция за виновност.
Наказание без съдебен процес?
Някой би казал, че законът не е наказателен и че целта му е да защитава жертвите, затова не е нужно доказване на твърденията. Но това изобщо не е вярно. Да те лишат от правото да се доближаваш до детето си за година и половина, защото „насилието е извършено в присъствие на детето“, или да ти забранят да влизаш в собственото си жилище — това безспорно има ефекта на наказание.
Хората, които не са имали досег с този закон, вероятно мислят, че „грешките“ са рядкост. Но не е така. Пострадалите от неадекватния закон са твърде много. Един адвокат лесно би забелязал огромните възможности за злоупотреба, които той дава.
ЗЗДН вече се използва като прелюдия към бракоразводния процес. Чрез него „жертвата“ ограничава достъпа на другия родител до детето. През това време детето се отчуждава, контактите се прекъсват. Основната цел е изпълнена.
Отчуждение за пари и грантове
От закона печелят и НПО-тата, на които държавата е предоставила правомощия да се „борят“ с отчуждението. Някои от тях дори твърдят, че такова нещо като отчуждение не съществува, но го „борят“ самоотвержено. Затова законът от две странички стана цял роман — всичко ново, което се добавя, е във връзка с платени услуги.
Не е пресилено да се каже, че този закон вече е инструмент за извършване на насилие. Насилие, което се упражнява чрез закона и съда. И това е сериозен проблем. Законът не подлежи на козметични поправки — нужна е съвсем нова философия за защита на реалните жертви.
Първоначално защитниците на закона твърдяха, че домашното насилие се извършва зад затворени врати, и затова не трябва да се търсят доказателства. Но с последните изменения „правоимащите“ по закона станаха толкова много, че повечето от тях дори не съжителстват — роднини до четвърта степен, бивши съпрузи и т.н.
Къде е логиката за „четирите стени“? И при насилие с взлом деянието се извършва между четири стени. Дали някой не обмисля същата логика да се приложи и в наказателното право?
Какво може да се промени?
Новата философия трябва да включва възможността всеки, независимо дали има родствени или интимни връзки с предполагаемия насилник, да може да поиска защита. Това може да става бързо — например в полицията, без съдебна процедура.
Но когато страните имат какво да делят — особено дете — подходът, при който нечии твърдения се приемат за доказателства, просто не работи. В такива случаи са нужни други механизми — дори назначаване на семеен куратор. Но без доказателства да се отчуждават деца от родител — това няма нищо общо с правото.
Злоупотребите с този закон не само че очернят несправедливо хора, които не са насилници, но и водят до друго — съдии започват да гледат с недоверие на такива производства. Така някои реални жертви може да не получат помощ.
Неуспешни опити за промяна
Опити за убеждаване на институциите, че са нужни сериозни промени в закона, започнаха още през 2015 г. Особени успехи не се виждат, въпреки многото редакции. Единственото положително е, че отпадна задължителната глоба за „насилника“.
Какво е нужно? Повече усилия, смелост и активност от страна на онези, които са пострадали от този закон. Такива засега не се забелязват. Вината е и в медиите, повечето от които избягват темата, но охотно дават трибуна на тези, които — с користни цели — използват реални случаи, за да налагат идеологически тези.
Без силен обществен натиск, този закон няма да бъде коригиран.
*Коментарът е на журналиста Любомир Данков
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
