След операцията на САЩ срещу режима във Венецуела бившият „икономически убиец“ Джон Пъркинс предупреждава: Америка може да е постигнала краткосрочна победа, но рискува дългосрочна геополитическа катастрофа и ускорено изтласкване на Латинска Америка към Китай.
Пъркинс публикува в личния си блог обширен анализ, в който използва последните събития във Венецуела като нагледен пример за еволюцията на стратегията на т.нар. „икономически убийци“ (Economic Hit Men – EHM) – система от икономически натиск, дългови зависимости, политическа дестабилизация и, при нужда, пряка военна сила, в чието изграждане самият той е участвал и която описва от първо лице още в книгата си Изповедите на един икономически убиец.
Джон Пъркинс
Пъркинс разказва, че заминава за Латинска Америка по покана на режисьор, номиниран за „Еми“, който подготвя документален филм за EHM стратегията и ролята на автора в нея. Пътуването е било планирано от месеци, но според него операцията на САЩ срещу венецуелския президент Николас Мадуро и съпругата му е придала на проекта съвсем ново значение – такова, което не е можело да бъде предвидено дори седмица по-рано.
По думите му случилото се във Венецуела е „перфектен пример“ за това как стратегията на икономическите убийци вече не се прилага скрито, а се превръща в открита демонстрация на сила. Именно тази трансформация е в центъра и на предстоящата му книга The Art of the Steal: Trump and the Economic Hit Man Presidency („Изкуството на кражбата: Тръмп и президентството на икономическите убийци“).
Вижте още – Икономическите убийци и сценарият „Венецуела“
Стратегията на „икономическите убийци“ и нейната еволюция
Пъркинс изрично подчертава, че EHM стратегията не е партиен въпрос и не е свързана с един конкретен президент. Въпреки че в заглавието на книгата му фигурира името на Доналд Тръмп, авторът настоява, че темата не е Тръмп като личност, а начинът, по който тази стратегия се е превърнала в нещо обичайно и почти институционализирано в Овалния кабинет.
Според Пъркинс всеки американски президент след Втората световна война е използвал елементи от EHM подхода. Разликата днес е, че това, което преди е било прилагано зад кулисите – чрез натиск, тайни операции и дипломатически евфемизми – вече се заявява открито и дори демонстративно. По думите му Тръмп е първият президент, който „се превърна в олицетворение на стратегията“, изричайки на глас онова, което предишните администрации само са прошепвали.
Венецуела като прецедент, а не като изключение
Пъркинс е категоричен, че Николас Мадуро е нелегитимен президент, отговорен за икономически срив, тежки нарушения на човешките права и наркокартелна дейност. Той подчертава, че отстраняването му само по себе си не е спорният момент. „Независимо дали военната инвазия е била правилният метод, този въпрос вече е без значение – тя вече се случи“, пише авторът.
Истинският проблем, според него, е какво следва. Публичният дебат в САЩ е съсредоточен върху това кой ще управлява Венецуела, дали страната ще изпадне в хаос като Афганистан, Ирак или Либия след свалянето на предишните режими, и дали Вашингтон ще бъде въвлечен в опит да управлява чужда държава, докато самият той е разкъсван от вътрешни политически и икономически конфликти.
Всички тези въпроси са важни, признава Пъркинс, но според него те засенчват далеч по-голямата тема – глобалните последици от превръщането на Венецуела в модел, а не в изключение.
От икономически натиск към открита военна сила
Пъркинс описва класическата логика на EHM стратегията: първо се използват икономически инструменти – заеми, санкции, натиск чрез международни институции. Ако те не доведат до желания политически резултат, се задействат т.нар. „чакали“ – тайни операции, преврати или пряка военна намеса.
В случая с Венецуела, по думите му, санкциите и икономическата война не са успели да отстранят Мадуро. Затова стратегията е ескалирала – с разширяване на тайните операции на ЦРУ и в крайна сметка с мащабна военна операция. От чисто военна гледна точка тя е била успешна, но Пъркинс предупреждава, че това е само една част от уравнението.
Той напомня, че крайната цел на EHM стратегията никога не е била стабилност или демокрация, а контрол върху ресурсите на планетата и пренасочване на богатство към големи корпорации и олигархични кръгове. Девизът, по думите му, остава непроменен: ако икономическите методи не сработят, идва ред на силата.
Петролът, ресурсите и геополитическите мотиви
Авторът се връща към собственото си минало като икономически убиец и подчертава, че най-желаният ресурс в подобни операции винаги е бил петролът. Той изброява държави, в които е прилаган сходен модел – Колумбия, Еквадор, Египет, Индонезия, Иран, Либия, Нигерия, Саудитска Арабия и Венецуела.
Макар значението на петрола в глобалната икономика да намалява, той продължава да служи като оправдание. Пъркинс цитира изявленията на Доналд Тръмп, че „много големи американски петролни компании“ ще възстановят разрушената венецуелска инфраструктура и ще започнат да извличат „огромно богатство“ от земята.
За разлика от минали интервенции – във Виетнам, Панама, Хаити, Гренада, Ирак или Афганистан – този път не се говори за борба с комунизма или защита на демокрацията. Аргументите са далеч по-оголени: петролът и, в по-малка степен, наркотрафикът.
Тактическа победа или стратегическа катастрофа
сн: Фейсбук/Donald Trump For President
Пъркинс твърди, че операцията „Absolute Resolve“ е не просто акция срещу конкретен режим, а демонстрация на сила, напомняща действията на монарси и императори, обсебени от показване на личната си мощ. Посланието е глобално – международните правила вече не ограничават американската сила. Думите на Тръмп, че САЩ са готови на „втори, много по-мащабен удар“, според автора са ясно предупреждение към всички световни лидери: или приемате правилата на EHM, или последствията ще бъдат тежки.
Пъркинс предупреждава, че ако Венецуела се превърне в шаблон за американската политика в Латинска Америка, резултатът няма да бъде стабилност, а трайно отчуждение. Историческата памет на региона за американските интервенции е дълбока и болезнена, а нови агресивни действия почти сигурно ще ускорят политическия и икономически завой към Китай.
Той отбелязва, че Пекин вече десетилетие инвестира в инфраструктура и търговия, изпреварвайки Вашингтон, който разчита основно на санкции и заплахи. Китай е станал водещ търговски партньор на Южна Америка и предлага алтернативи на финансови системи, доминирани от САЩ. В този контекст всяка американска интервенция прави избора още по-очевиден.
В заключение Джон Пъркинс пише, че операцията във Венецуела може да е премахнала един престъпен президент, но ако се превърне в модел за американската политика в Западното полукълбо, това ще означава размяна на краткосрочна тактическа победа за дългосрочна стратегическа катастрофа. Според него демонстрираната без ограничения сила в крайна сметка отслабва самата Америка, а стратегията на икономическите убийци, веднъж разкрита и превърната в спектакъл, губи както легитимността си, така и ефективността си.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
