Дванадесет седмици след началото на войната срещу Иран, пише Леон Хадар в Global Zeitgeist, най-шумни вече не са бомбардировките, а мълчанието на онези, които уверяваха, че „този път ще бъде различно“. Според него почти всички основни допускания на поддръжниците на войната са се сблъскали с реалността — от очакването за ограничен ирански отговор до надеждата, че регионът ще застане зад Вашингтон.
Има особен вид тишина, която настъпва след първите залпове на една война — тишината на прибраните в архив доклади на мозъчни тръстове, на изчезналите от телевизионните надписи уверени прогнози и на обещанията, че „този път ще бъде различно“. Според Леон Хадар, който пише за Global Zeitgeist, именно такава тишина сега обгръща войната срещу Иран.
Дванадесет седмици след началото ѝ, посочва Хадар, това мълчание вече звучи по-силно от самите бомбардировки.
Вижте още – Сделка с Иран или капитулация? Тръмп попадна под огъня на републиканците
Първата грешка: крехкостта не означава покорство
Авторът започва анализа си с призив да се припомни какво твърдяха поддръжниците на войната. Според тях ударите щели да бъдат хирургически. Отслабеният Иран щял да се окаже крехък — режим, изтощен от санкции, лишен от възпиращия щит на „Хизбула“ и изоставен след рухването на Асад в Дамаск. Достатъчен натиск, твърдели те, щял да принуди Техеран да отстъпи.
Хадар припомня още, че убийството на Али Хаменей на 28 февруари е било представяно като момент, който ако не доведе до „персийска пролет“, поне ще произведе една „укротена персийска есен“. Поддръжниците на войната уверявали също, че Ормузкият проток може да бъде държан отворен чрез американска решителност, че монархиите в Залива, макар и колебливи, ще подкрепят мълчаливо действията, а иранската улица, при правилния тласък, ще свърши работата по смяната на режима.
Според Хадар всички тези предположения са страдали от един и същ структурен дефект — объркването на крехкостта с покорството.
Една ранена държава не е непременно послушна държава. Режим, лишен от своя харизматичен основател, не е задължително да се либерализира. Напротив — както според Хадар е показал Временният лидерски съвет на Иран, той може да се втвърди, да се децентрализира и да стане по-труден за преговори, а не по-лесен. Ястребите, пише авторът, са объркали липсата на един-единствен център на власт с липса на способност за вземане на решения.
Още по темата – Генералите на САЩ предупреждават: Иран не е пречупен, а запасите се топят
Защо Иран не отвърна „символично“
Втората грешна сметка, според анализа в Global Zeitgeist, е била теорията за ограниченото отмъщение.
Логиката на Вашингтон и Йерусалим, както я описва Хадар, е била, че Техеран ще калибрира отговора си така, че да запази оцеляването на режима. Иран щял да понесе ударите, да отвърне символично и после да се върне на масата за преговори при по-благоприятни условия за САЩ и Израел.
За Хадар това винаги е било странно предположение по отношение на противник, чиято цяла доктрина за стратегическа дълбочина — прокситата, ракетите, способността за морски тормоз — е изградена именно така, че да направи ограничената война невъзможна. „Ние знаехме това“, пише той, като посочва, че то е присъствало във всеки брифинг на CENTCOM (Централното командване на САЩ) в продължение на две десетилетия.
И въпреки това, когато моментът дошъл, планиращите са приели, че Техеран ще се държи като рационален актьор в рамките на рационалност, дефинирана във Вашингтон, а не в Кум.
Резултатът, според Хадар, е предвидимият отговор: Иран е ударил американски бази в Катар, ОАЕ, Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания и Ирак. Хусите са затворили Баб ел Мандеб. Ормузкият проток функционира само периодично и по иранско благоволение. Това, пише авторът, не е било непредвидимо развитие. То е било предсказано.
Регионът не застана зад Вашингтон
Третата грешна сметка е била свързана с регионалната коалиция.
Според Леон Хадар архитектите на войната изглежда наистина са вярвали, че Авраамовите споразумения са произвели нещо повече от транзакционна договореност. Те са смятали, че тихата враждебност на държавите от Залива към Иран ще се превърне в активна подкрепа за американска война. Това не се е случило.
Рияд е позволил използването на своето въздушно пространство, но в рамките на 48 часа вече е търсил контакт с Пекин. Пакистан, обвързан с отбранителния си пакт със Саудитска Арабия, в продължение на десет седмици е изпълнявал почти акробатична роля — посредничил е за примирия, които не може да наложи, и е защитавал интереси, които не може да съвмести. Турция лавира. ОАЕ едновременно са прихващали ирански ракети и са разширявали търговските си коридори с търговски партньори на Техеран.
Това, заключава Хадар, не е коалиционна война. Това е регион, който се опитва да не бъде подпален от собствения си гарант за сигурност.
Какво изобщо трябваше да означава победа
Четвъртата грешна сметка — и според автора най-трудната за признаване от защитниците на войната — е въпросът как изобщо трябва да изглежда победата.
Ако човек прочете официалните оправдания в последователност, пише Хадар, ще забележи, че те постоянно се изместват: да се отслаби ядрената програма, да се възстанови възпирането, да се предизвика смяна на режима, да се утвърди отново американското първенство. Това не са еднакви цели. Те дори не са съвместими цели.
Война, чиито цели се умножават с нарастването на разходите, е война, чиито архитекти не са знаели какво искат, преди да я започнат. За Хадар това не е дребна забележка, а централният провал. Клаузевиц, напомня авторът, е имал какво да каже за войни, водени без ясна политическа цел — и нищо от това не е било ласкателно.
Войните започват с удари, но не свършват с тях
Петата грешна сметка е била американската общественост.
Поддръжниците на войната са уверявали себе си и останалите, че липсата на мащабен сухопътен ангажимент ще запази конфликта политически управляем у дома. Сега, пише Хадар, те откриват онова, което техните предшественици са открили през 1965 г., 1991 г. и 2003 г. — че войните, започнати с въздушни удари, не приключват с въздушни удари. Те завършват с ковчези, блокади, шокове в цените на горивата и граждани, които макар и със закъснение започват да питат кой точно е разрешил това.
Военноморската блокада, провалените разговори в Исламабад и перспективата за ескалация през ливанския фронт — всичко това, според Хадар, не е било в менюто, което американското общество е смятало, че поръчва. Авторът подчертава, че не изпитва удоволствие от всичко това. Реалистичната традиция във външната политика, пише той, не се радва, когато се оказва права чрез катастрофа. Тя би предпочела да бъде пренебрегната тихо и да се окаже права в бележка под линия, която никой не чете.
Но според Хадар това е повтарящата се съдба на външнополитическия елит във Вашингтон — да обърква липсата на непосредствена цена с липсата на цена изобщо. Да бърка тишината преди последствията с отсъствието на последствия. Иранското въздържание през 2024 и 2025 г., пише той, е било прочетено във Вашингтон като слабост. То е трябвало да бъде прочетено като търпение.
Защитниците на войната, прогнозира авторът в Global Zeitgeist, с времето ще произведат обясненията, които винаги произвеждат. Планът бил добър, изпълнението — лошо. Иранците не се държали както е трябвало. Съюзниците били ненадеждни. Президентът не бил достатъчно твърд. Американският народ нямал воля.
Но според Хадар това са уроците, които се извличат, когато човек не желае да научи истинския урок — по-стар, по-труден и наличен през цялото време.
Този урок е, че Близкият изток не е проблем, който може да бъде решен със сила отвън. Иран е държава, а не списък от цели за поразяване. А пропастта между онова, което американската мощ може да разруши, и онова, което може да изгради, остава централният незараснал факт на американската външна политика след края на Студената война.
„Бяхме предупредени“, завършва Хадар. Предупрежденията вече са история. Единственият въпрос, който има значение, е какво ще направим с предупрежденията, които тепърва предстоят.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
