Войната срещу Иран все по-често се представя като необходима стъпка за стабилизиране на Близкия изток – логика, позната от началото на XXI век. Според анализа на Фредерик Уери, старши изследовател в Програмата за Близкия изток към Фондацията „Карнеги за международен мир“ (Carnegie Endowment for International Peace), публикуван в Time, именно тази логика рискува да повтори една от най-големите стратегически грешки на САЩ – войната в Ирак през 2003 г.
Урокът от Ирак: как една война създаде още по-голям хаос
Основният аргумент на поддръжниците на войната е, че премахването на режима в Техеран ще отслаби или елиминира източника на регионална нестабилност. Но реалността, описана от Уери в Time, показва обратното.
Вместо да се разпада, Ислямската република се консолидира – заменя ликвидираните си лидери, отвръща на удари срещу Израел и съюзниците на САЩ в Персийския залив и засилва контрола си върху ключови точки като Ормузкия проток. Така Иран не губи позиции, а увеличава цената на конфликта за своите противници и за глобалната икономика.
Вижте още – САЩ обмислят десант в Иран: риск от унизително поражение
Погрешната теза: защо Иран не е основният източник на кризите
изображението е илюстративно
Фредерик Уери не разглежда темата само като анализатор. Цитиран от Time, той е бивш разузнавателен офицер в Багдад, участвал в операциите след американската инвазия в Ирак. Проследявал е мрежите на проирански милиции и е губил колеги при атаки.
Тъкмо този личен опит го води до ключовото предупреждение: стремежът към „разплата“ с режима в Техеран може да доведе до същия стратегически капан, в който САЩ попаднаха през 2003 г.
Войната в Ирак, припомня Уери в Time, не просто свали диктатор. Тя разруши държавата, разпусна армията и отвори дълбоки етнорелигиозни разделения. Именно този вакуум позволи на Иран да разшири влиянието си – парадоксален резултат от политика, насочена срещу него.
Вакуумът след интервенцията: как вътрешните проблеми раждат конфликти
Централният проблем, според анализа в Time, е в самата предпоставка: че Иран е основният източник на нестабилност в региона. Уери подчертава, че корените на кризите в Близкия изток са преди всичко вътрешни – в слабите институции, авторитарното управление, корупцията и дълбоките социални неравенства. Иран често се възползва от тези слабости, но не ги създава. Тази погрешна диагноза, предупреждава той, е същата, която стоеше в основата на войната в Ирак – и която днес отново води до стратегически заблуди.
Примерите от региона ясно илюстрират този модел. В Ирак след 2003 г. разпадането на държавността създава условия за възхода на милиции, подкрепяни от Техеран. В Йемен хутите се появяват далеч преди да получат значителна външна подкрепа – като продукт на дългогодишна маргинализация и слабо управление.
В Ливан силата на „Хизбула“ отразява хроничната слабост на държавата, а в палестинските територии дългогодишният конфликт и окупация създават среда, в която външни играчи лесно намират влияние.
Както отбелязва Фредерик Уери в Time, Иран не създава тези кризи – той ги експлоатира. Събитията от 2011 г. потвърждават тази логика. Масовите протести в Кайро, Тунис, Дамаск и Триполи са резултат от вътрешно натрупано недоволство – от бедност, несправедливост и липса на перспектива. Вместо реформи, отговорът на много режими е репресия, което води до граждански войни. Външни сили, включително Иран, се намесват по-късно – но първопричината остава вътрешна.
Новият риск: войната с Иран задълбочава нестабилността в региона
изображението е илюстративно
На този фон новият конфликт с Иран не предлага решение, а действа като усилвател на вече съществуващите проблеми. Както пише Уери в Time, ефектите вече са видими – растящи енергийни цени, нарушени търговски маршрути и нови вълни на разселване. Паралелно с това политическото пространство в региона се свива. Под претекст за сигурност редица режими затягат контрола и ограничават свободата на изразяване.
Още по темата – „Китайският Нострадамус“: САЩ могат да загубят войната с Иран
Икономическите последици се усещат бързо. Египет, например, понася удар от намалени приходи от Суецкия канал, по-високи енергийни разходи и спад в туризма. В същото време държавите от Персийския залив започват да се фокусират върху собствената си стабилност, което намалява подкрепата за по-бедните икономики.
Военните разходи растат, а ресурсите за здравеопазване, образование и социални услуги се свиват – динамика, добре позната от предишни конфликти. Несигурността около САЩ като съюзник допълнително усложнява ситуацията. Според Уери в Time, държавите в региона все по-често търсят алтернативни партньори – Китай, Русия или европейски страни – като същевременно запазват връзките си с Вашингтон. Този процес води не до стабилизация, а до по-голяма милитаризация и разпад на опитите за диалог.
Дори при евентуално отслабване на режима, перспективата не е непременно положителна. Разпад на Иран по етнически или регионални линии би могъл да повтори хаоса в Ирак след 2003 г. Ако режимът оцелее, но отслабен, той вероятно ще стане още по-непредсказуем. Според Уери, военният натиск почти сигурно ще ускори стремежа на Иран към ядрено оръжие като средство за възпиране.
В крайна сметка анализът на Фредерик Уери в Time води до ясен извод: САЩ рискуват да повторят с Иран същата стратегическа грешка, която допуснаха в Ирак. Вместо да реши проблемите на Близкия изток, подобна политика може да ги задълбочи – като създаде нови вакууми, засили радикализацията и остави основните причини за нестабилност непокътнати.
А цената, както и преди, ще бъде платена най-вече от обществата в региона.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
