Израел вече вижда Турция като стратегическа заплаха – не защото Анкара представлява непосредствена опасност за съществуването му, а защото разширява влиянието си и става все по-незаменима за САЩ и НАТО. Географското положение, военната мощ, отбранителната индустрия и контролът върху ключови енергийни маршрути дават на Турция възможност постепенно да промени регионалния баланс за сметка на Тел Авив. Именно това стои зад нарастващата враждебност между двете държави, докато най-реалният риск остава ограничен сблъсък в Сирия или Източното Средиземноморие, пише Тюркер Ертюрк в анализ за The Cradle.
Старото партньорство зад враждебната реторика
Отношенията между двете държави са значително по-стари и по-дълбоки, отколкото предполага враждебната реторика през последните години. Турция признава Израел на 28 март 1949 г. – по-малко от година след създаването на еврейската държава, и става първата страна с преобладаващо мюсюлманско население, предприела такава стъпка.
При управлението на Реджеп Тайип Ердоган отношенията многократно се влошават на дипломатическо и реторично равнище, но стратегическите и търговските им основи се оказват забележително устойчиви. Ертюрк припомня, че турският президент подкрепя водената от САЩ инициатива „Голям Близък изток“ и публично определя Турция като един от нейните съпредседатели. Според автора Анкара играе важна роля и във войните и операциите за смяна на режими, които променят Ирак, Либия и Сирия.
Пример за противоречивите отношения между двете държави е израелската операция срещу предполагаемия сирийски ядрен обект „Ал Кибар“ в провинция Дейр ез Зор. През нощта на 6 септември 2007 г. израелски самолети нанасят удар по съоръжението в рамките на операция „Орчард“. Впоследствие външни горивни резервоари са открити в турските провинции Хатай и Газиантеп. Според анализа това е индикация, че на връщане израелските самолети са преминали през турското въздушно пространство. Анкара протестира срещу нарушението, а тогавашният израелски премиер Ехуд Олмерт по-късно поднася извинение, в случай че израелски самолети действително са навлезли на турска територия.
Икономическите отношения също оцеляват след поредица политически кризи. Дори на фона на войната в Газа, която Ертюрк определя като геноцид срещу палестинците, Анкара първоначално продължава търговията с Израел въпреки растящото вътрешно недоволство. През май 2024 г. Турция официално прекратява прекия внос и износ с Израел. Азербайджанският петрол обаче продължава да достига до израелската страна чрез петролопровода Баку–Тбилиси–Джейхан и турското пристанище Джейхан. Това разграничение позволява на Анкара да защитава обявеното търговско ембарго, докато транзитът на петрол остава извън обхвата на преките двустранни отношения.
Вижте и това – Турски съд задейства процедура за червена бюлетина на Интерпол срещу Нетаняху
Израел се тревожи от нарастващото турско влияние
Според Тюркер Ертюрк нарастващата враждебност на Израел към Турция не е породена от непосредствена военна заплаха, а от по-широки геополитически опасения. Значението на Анкара за Вашингтон се увеличава в Черно море, Кавказ, Централна Азия, Източното Средиземноморие и Леванта. Израелското ръководство се опасява, че произтичащото от това разширяване на турското влияние в крайна сметка може да отслаби собствените му стратегически позиции.
Турция се намира на пресечната точка на няколко направления, които са от ключово значение за политиката на САЩ. Като член на НАТО тя е необходима за западните усилия за ограничаване на Русия в Черно море и Кавказ, за възпиране на китайското влияние в Централна Азия и за оказване на натиск върху Иран в Западна Азия.
Географското положение на страната, нейната отбранителна промишленост, контролът върху важни енергийни коридори и големите ѝ въоръжени сили с боен опит правят все по-трудно за Вашингтон и НАТО да я заобикалят. Така Тел Авив се стреми да ограничи турската мощ именно когато Турция придобива все по-голяма стойност за основния съюзник на Израел.
Том Барак
В анализа за The Cradle се посочва, че САЩ разбират това противоречие и се опитват да задържат двете държави в обща стратегическа рамка. Американският посланик в Турция Том Барак е поел необичайно широка регионална роля, като в определени моменти действа не толкова като традиционен дипломат, колкото като посредник на Вашингтон при проблеми, обхващащи Турция, Сирия, Ирак и Ливан. Съществена част от тази роля е недопускането турско-израелското напрежение да излезе извън американски контрол.
Вътрешнополитическите проблеми на Анкара обаче ограничават свободата ѝ на действие. Ертюрк смята, че правителството на Ердоган се намира в дълбока криза на легитимността, задълбочавана от натиска срещу опозиционни партии, задържането на политически съперници и ограничаването на права и свободи.
Поради това подкрепата, която Ердоган получава от американския президент Доналд Тръмп, придобива допълнителна стойност. По оценката на автора тази зависимост ограничава възможностите на Анкара да предприеме реални действия срещу Израел, независимо колко остра е публичната ѝ реторика.
Споровете между двете държави вече обхващат няколко направления: Газа и палестинския въпрос, новия ред за сигурност в Сирия, енергийните маршрути и морските претенции в Източното Средиземноморие, както и по-широката борба за влияние в Западна Азия. Взети заедно, тези противоречия започват да променят баланса между две държави, които Вашингтон продължава да се нуждае да държи от една и съща страна.
Същевременно САЩ постепенно превръщат собствената си глобална стратегия в стратегия на НАТО, като насочват останалите членове на алианса към цели, определяни до голяма степен във Вашингтон. Напрежението, породено от този процес, се прояви по време на срещата на върха на НАТО в Анкара на 7 и 8 юли 2026 г. Вашингтон настоява НАТО да засили натиска срещу Русия, да заеме по-категорична позиция спрямо Китай, да поеме по-голяма роля във войната в Украйна и конфронтацията с Иран и да насочи повече внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион. САЩ искат също съюзниците им да увеличат военните разходи и отбранителните си способности, като значителна част от тези средства се насочат към американската оръжейна индустрия.
стоп кадър: YouTube/Тhe White house
Дългогодишното недоволство на Тръмп от зависимостта на Европа от американската защита определя атмосферата на срещата. Искането му европейските държави да поемат повече отговорност и да увеличат разходите си за отбрана доминира разговорите. Според Ертюрк форумът не разрешава натрупаните през последните две години спорове между Вашингтон и европейските му съюзници, а само ги овладява достатъчно дълго, за да бъдат поети нови ангажименти.
Вашингтон представя превъоръжаването като решение на тези противоречия. Непосредствената цел е държавите от НАТО да насочат към отбрана 5% от своя брутен вътрешен продукт и да бъде създаден самоподдържащ се цикъл от покупки на въоръжение, сред чиито основни печеливши ще бъдат американските производители.
В Декларацията от Анкара са поети ангажименти за 70 млрд. евро, или приблизително 79,7 млрд. долара, за военно оборудване, помощ и обучение за Украйна през 2026 г. Съобщенията от срещата включват и нови поръчки за въоръжение за десетки милиарди долари.
Турция като предна база на „НАТО 3.0“
Ролята на Турция в зараждащото се, по определението на автора, „НАТО 3.0“ постепенно се разширява. Страната е позиционирана като фронтова държава, на която Вашингтон възлага важни задачи. Това според Ертюрк обяснява защо САЩ не проявяват особен интерес към политическа промяна в Анкара и са склонни да пренебрегват авторитарните практики на турското правителство, когато са засегнати по-големи стратегически интереси.
За Вашингтон значението на Турция произтича преди всичко от нейното географско положение и военни възможности. Страната се намира на пресечната точка между Черно море, Източното Средиземноморие и Западна Азия, което я превръща в основен стълб на южния фланг на НАТО.
Достъпът до Черно море, границите със Сирия, Ирак и Иран, излазът към Кавказ и Централна Азия, разрастващият се отбранителен сектор и натрупаният боен опит дават на Анкара роля, която малко други държави от алианса могат да изпълняват.
По тази причина Турция постепенно излиза от традиционната си позиция на държава по периферията на НАТО. В променящата се структура на алианса тя все по-често е разглеждана едновременно като централен логистичен възел и предна база. Като доказателства за това Ертюрк посочва създаването на нов щаб към 6-и армейски корпус в Адана и разполагането на Командването на морския компонент на НАТО на Босфора.
F-35 и опасенията за нов военен баланс
Тръмп използва срещата в Анкара и за да сигнализира възможно възстановяване на отношенията между САЩ и Турция в областта на отбраната. Той поема ангажимент да бъдат отменени санкциите по закона CAATSA, наложени заради покупката на руските системи С-400, и посочва, че Турция може да бъде върната в програмата за изтребителя F-35.
Продължават и разговорите за американско одобрение на двигатели и други компоненти, необходими за турския проект за изтребител KAAN. Тези стъпки все още са изправени пред правни, технически и политически препятствия в Конгреса, а преговорите не са приключили. Политическата посока обаче е показателна.
Израел открито се противопоставя на евентуалното възстановяване на турския достъп до F-35. Опасенията са, че това ще промени регионалния баланс и ще намали качественото военно превъзходство, върху което се основава израелската стратегия.
Къде може да избухне ограничен сблъсък
Въпреки нарастващото напрежение пряка мащабна война между Турция и Израел остава теоретично възможна, но според Ертюрк е малко вероятна в близко бъдеще. По-непосредствена опасност представляват непрякото противопоставяне, действията чрез регионални посредници и неволен сблъсък в Сирия.
И двете страни разполагат със силни въоръжени сили, способни да нанесат тежки щети на противника, а между тях няма обща сухопътна граница. САЩ и останалите водещи държави от НАТО биха се опитали да предотвратят пряк конфликт, който може да дестабилизира Източното Средиземноморие и Западна Азия. Потенциалните последици за енергийните маршрути, търговията и финансовите пазари също биха принудили външните сили да се намесят преди ескалацията да достигне тази точка.
По-вероятните пътища към ограничен конфликт са други. Турски и израелски самолети могат да се окажат един срещу друг във въздушното пространство на Сирия, а погрешна разузнавателна информация или неправилна преценка могат да предизвикат военен инцидент.
Удари с дронове и ракети, операции на специални части и ескалация чрез регионални въоръжени групировки предоставят и на двете държави възможност да упражняват натиск, без официално да обявяват война. Затова политическото, дипломатическото и разузнавателното съперничество вероятно ще се засилва, дори ако откритият конфликт бъде избегнат. Сирия и Източното Средиземноморие остават най-вероятните места за ограничен сблъсък.
Ако бойните действия се разраснат, реакцията на НАТО до голяма степен ще зависи от това къде и по какъв начин е започнал конфликтът. Пряко израелско нападение срещу турска територия би могло да постави въпроса за задействане на член 5 от Северноатлантическия договор. Клаузата обаче оставя на всеки съюзник правото да определи каква помощ смята за необходима и не гарантира автоматична военна намеса.
Сблъсък с участието на турски сили в Сирия или война, за която Анкара бъде сметната за инициатор, много по-трудно би довел до задействане на колективната отбрана. Според анализа Вашингтон вероятно първо ще се опита да ограничи конфликта, като същевременно запази двустранната си военна и разузнавателна подкрепа за Израел. При такъв сценарий Турция няма сигурност, че ще получи съществена помощ от НАТО.
Възможностите на Анкара да компенсира този дисбаланс са ограничени. Нарастващите ѝ отбранителни отношения с Пакистан и Саудитска Арабия едва ли ще се превърнат в отделен пакт за колективна сигурност, наподобяващ член 5 на НАТО. Членството на Турция в алианса ограничава способността ѝ да се присъедини към конкурентен военен блок.
Стратегическата стойност на Анкара за Вашингтон се увеличава, турската отбранителна промишленост се разраства, а влиянието на страната в съседните региони става все по-трудно за пренебрегване от Израел. Но именно мястото на Турция в ръководената от САЩ съюзническа система продължава да ограничава докъде тя може да стигне в противопоставянето си с Тел Авив, когато интересите на двете държави се сблъскат.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
