Решението на администрацията на Доналд Тръмп да прекрати финансирането и участието на САЩ в десетки международни организации не е каприз или бюджетен трик. Според анализатора Роджър Бейт става дума за сблъсък с глобални институции, които отдавна са престанали да решават проблеми и вместо това ги превръщат в постоянен източник на влияние, финансиране и власт.
Когато на 7 януари Вашингтон обяви, че се изтегля от 66 международни организации и договорни органи, голяма част от западните медии реагираха предвидимо – с обвинения в изолационизъм, безотговорност и подкопаване на „глобалното сътрудничество“. Тази интерпретация обаче пропуска същественото, пише Роджър Бейт от Brownstone Institute.
Припомняме – Тръмп изтегля САЩ от 66 международни организации
Според него решението няма за основна цел икономии, а представлява стратегически отказ от модел на световно управление, който функционира чрез непрекъснато възпроизвеждане на кризи, а не чрез тяхното решаване. Това са институции, които не могат да си позволят успех, защото успехът би поставил под въпрос собственото им съществуване.
Институции, които не могат да обявят успех
Роджър Бейт подчертава, че финансовият аспект е важен, но не като крайна цел. По данни от консолидираните таблици за правителствените вноски на САЩ, страната е харчила поне 90 милиона долара годишно само за част от организациите, от които сега се оттегля. Това е консервативна оценка, базирана на ясно проследими задължения за фискалната 2023 г. и не включва редица косвени или бъдещи ангажименти.
Сред най-големите получатели на американско финансиране са били Фондът на ООН за населението (United Nations Population Fund), Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (UN Framework Convention on Climate Change – UNFCCC), UN Women (ООН – Жени) и UN-Habitat (Програмата на ООН за селища). Само тези четири структури, отбелязва Бейт, формират по-голямата част от ясно идентифицируемите разходи, като Фондът за населението е получавал десетки милиони долари годишно.
Кризата като оправдание за още власт и пари
Особено показателни, според Роджър Бейт, са климатичните институции. Финансирането на САЩ за секретариата на UNFCCC и свързаните с него процеси обикновено достига десетки милиони долари годишно, основно чрез доброволни вноски. Тези средства обаче не се влагат директно в намаляване на емисиите, технологични пробиви или адаптация.
Те поддържат административната инфраструктура на глобалното климатично управление – конференции, докладни механизми, експертни панели, работни групи и процедури за съответствие, които се разширяват всяка година, независимо от реалните резултати.
По думите на Бейт това не е дефект, а съзнателен дизайн. Ако има напредък – той оправдава още финансиране. Ако има провал – оправданието за още средства е още по-силно. Не съществува сценарий, при който тези институции да обявят, че задачата е изпълнена и могат да бъдат закрити.
Вижте още – Несбъднатите климатични апокалипсиси на елитите
Когато процесът е по-важен от резултата
Според Роджър Бейт това е общата патология на много от международните структури – институции, създадени първоначално да решават конкретни технически проблеми, които постепенно се превръщат в постоянни платформи за застъпничество.
Финансовите модели допълнително насърчават тази логика, като поощряват идентифицирането на нови и по-широки рискове, а не измерим напредък. Така се появяват организации със слаби показатели за ефективност, но със силен морален и политически авторитет.
Показателна е и реакцията на критиците. Цитирани от The Guardian, климатични активисти предупреждават, че напускането на климатичните органи на ООН ще „подкопае глобалното сътрудничество“ и ще сложи край на „десетилетия климатично лидерство“. За Бейт това разкрива същността на проблема – участието само по себе си се представя като постижение, независимо от резултатите.
Защо провалът никога не води до край
Решението на Тръмп, пише Роджър Бейт, представлява отказ от постоянния режим на глобално управление чрез извънредни ситуации. То поставя под въпрос предпоставката, че членството и финансирането автоматично носят влияние и положителни резултати.
С оттеглянето си САЩ възстановяват контрола върху собствените си приоритети и демонстрират, че напускането на международни структури е възможно. Истинската тежест на решението не е в спестените средства за една година, а в създадения прецедент.
Критиците предупреждават за загуба на влияние, но влияние, което се упражнява единствено чрез постоянно увеличаващи се финансови вноски към институции без измерим ефект, не е влияние, а субсидия, заключава Роджър Бейт.
В продължение на десетилетия глобалното управление се основава на предпоставката, че проблемите трябва да се управляват централно, постоянно и предпазливо. Това води до разрастващи се бюрокрации, намаляваща търпимост към критичен дебат и постоянна политика на страх. Климатичното управление е най-ясният пример, но не и единственият.
Както обобщава Роджър Бейт, въпросът не е дали държавите могат да си позволят да поддържат тези институции. Въпросът е дали могат да си позволят да ги поддържат, когато те не решават нищо.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
