Има особена горчивина в това да си „Касандра“ във Вашингтон — да предупреждаваш десетилетия наред за неизбежните последици от една политика и после да наблюдаваш как тя се реализира почти по учебник. Така започва анализът на Леон Хадар, публикуван в блога му Global Zeitgeist, в който той разглежда войната срещу Иран като логичен резултат от дългогодишни стратегически грешки на САЩ.
Хадар припомня, че още от началото на 90-те години — в книги като Quagmire и Sandstorm — предупреждава за опасността от „компулсивното въвличане“ на Америка в Близкия изток. Според него операцията „Епична ярост“ през 2026 г. просто потвърждава тези предупреждения.
Как започна операция „Epic Fury“
По думите на Леон Хадар, САЩ и Израел са се възползвали от отслабената позиция на Иран — след години санкции, кратката война през 2025 г. и ерозията на регионалните му съюзи — за да нанесат масиран удар. Само в първите 12 часа са извършени близо 900 въздушни атаки.
Официалните мотиви за операцията обаче са се променяли почти ежедневно. Администрацията на Доналд Тръмп е давала различни обяснения — от предотвратяване на непосредствена заплаха, през унищожаване на ракетния потенциал на Иран, до предотвратяване на ядрена програма, защита на ресурси или дори смяна на режима. Според Хадар, когато една война има толкова различни оправдания, това обикновено означава, че нито едно от тях не е напълно искрено.
Вижте още – Как християнският ционизъм влияе на политиката на САЩ
Реалната цена: жертви, блокиран трафик и енергиен шок
Хадар подчертава, че цената на войната вече е очевидна. Ирански удар с дрон по база в Кувейт е довел до смъртта на шестима американски военнослужещи. Загинали има и в Саудитска Арабия, а шестима американски авиатори са загинали при катастрофа на самолет за въздушно презареждане KC-135 в Западен Ирак.
Паралелно с това конфликтът е блокирал глобалната търговия и транспорт. Полетите в региона са спрени, а корабоплаването е сериозно нарушено. Над 3000 кораба са блокирани, докато Персийският залив се превръща в своеобразен „паркинг“, заради почти пълното спиране на трафика през Ормузкия проток.
Според Леон Хадар това е „сметката“, която САЩ плащат, когато стратегическите им решения се влияят външно.
Провалената дипломация и ролята на Израел
В анализа си Хадар се позовава на изказвания на външния министър на Оман Бадр бин Хамад ал Бусаиди, според когото ядрените преговори с Иран са напредвали, преди да избухне конфликтът. Според него войната е била опит за пренареждане на Близкия изток в полза на Израел.
Допълнително, дипломати от региона твърдят, че американски посредници са действали в интерес на Израел, за да окажат натиск за военна конфронтация. Хадар прави паралел с войната в Ирак през 2003 г., когато дипломатическият процес също е бил саботиран в полза на военен сценарий.
Вижте и това – „Китайският Нострадамус“: САЩ могат да загубят войната с Иран
Кой печели от войната и какво следва
Особено ироничен, според Хадар, е фактът, че администрацията на Тръмп идва на власт с обещание за ограничаване на военните намеси. Вместо това САЩ осъществяват най-голямото военно струпване в региона от времето на войната в Ирак насам — с ударни самолетоносачи, стратегически бомбардировачи B-2 и значителна част от въздушния си разузнавателен капацитет.
Това, според Леон Хадар, подкопава способността на САЩ да реагират в други стратегически региони, особено в Азия, където се решава дългосрочната конкуренция с Китай.
Хадар подчертава, че макар Китай официално да осъжда войната, той извлича стратегически дивиденти от нея. Докато американските ресурси се изчерпват в Персийския залив, Пекин наблюдава как позициите на Вашингтон отслабват, особено в мюсюлманския свят. Освен това, нестабилността на енергийните пазари засяга съюзниците на САЩ повече, отколкото Китай, който продължава да купува ирански петрол независимо от санкциите.
Според Леон Хадар, аргументът за необходимостта от военен удар заради ядрената програма на Иран е съмнителен. Той отбелязва, че Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) не е имала доказателства за активна програма за ядрено оръжие към момента на атаките.
Още по темата – Кит Кларенберг: Как MI6 създаде мита за иранската ядрена заплаха
По-важното, според него, е че историята показва: бомбардировките не променят поведението на режимите. Това може да се постигне единствено чрез дипломация, икономически стимули и дългосрочен политически процес. Хадар описва ситуацията с понятието „разрушително въвличане“ — състояние, при което САЩ са твърде ангажирани в региона, за да се оттеглят, но нямат ясна стратегия как да го управляват.
Алтернативата, според него, е била възможна: активна дипломация чрез Оман, натиск върху Израел за компромиси, сътрудничество с Европа и признаване, че Иран е по-скоро възпираем, отколкото екзистенциална заплаха. Доналд Тръмп намеква за възможност за деескалация, заявявайки, че САЩ са близо до целите си и обмислят ограничаване на военните действия. Но, както отбелязва Хадар, това не е стратегия.
Ормузкият проток остава нестабилен, бъдещето на Иран — неясно, а регионалните милиции следят внимателно следващите ходове. Убийството на върховния лидер Али Хаменей допълнително усложнява ситуацията.
В края на анализа си Леон Хадар прави мрачен извод: десетилетията предупреждения са се оказали напразни. Войната в Иран не е изненада, а закономерен резултат от политическа култура, която отказва да се учи от собствените си грешки.
„Парадигмите във външната политика умират трудно“, пише той още през 1992 г. Днес, по думите му, изглежда, че те изобщо не умират.
И ако има един урок от операцията „Епична ярост“, според Хадар, той е ясен: Близкият изток не възнаграждава кръстоносци — и никога не го е правил.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
