След като демонстрира решителност след операцията срещу режима на Николас Мадуро във Венецуела, администрацията на САЩ ясно показва, че не възнамерява да спира дотук. В анализ, публикуван в The American Conservative, авторът Джоузеф Адингтън поставя въпроса дали след Венецуела Куба не се превръща в следващата цел на американския натиск в Западното полукълбо.
сн: Фейсбук/Donald Trump For President
На 11 януари, малко след залавянето на Мадуро при светкавичната операция в Каракас, президентът Доналд Тръмп отправи публично послание към Хавана, което прозвуча като пряко предупреждение. В публикация в социалните мрежи той заяви, че Куба дълги години е живяла от „огромни количества петрол и пари“ от Венецуела, предоставяйки в замяна „служби за сигурност“ на последните венецуелски диктатори, но че тази схема вече е приключила. Посланието завърши с категорично предупреждение, че към Куба повече няма да тече нито петрол, нито пари, и че за Хавана е по-добре да търси сделка „преди да е станало твърде късно“.
След Венецуела, натискът се прехвърля към Куба
Както отбелязва Джоузеф Адингтън, думите бързо са били последвани от конкретни действия. В четвъртък Тръмп подписа указ, с който нареди на министъра на търговията да наложи мита на всяка държава, която „пряко или косвено продава или предоставя петрол на Куба“. Целта на този ход е ясна – допълнително да се задуши кубинската икономика, която и без това се намира в дълбока рецесия още от пандемията през 2020 г. и е силно зависима от внос на енергийни ресурси.
Администрацията на Доналд Тръмп и енергийната блокада срещу Хавана
Според автора, отстраняването на Мадуро е премахнало и най-сериозната пречка пред американските усилия да прекъснат енергийните доставки към Куба. В продължение на години Каракас поддържаше комунистическото правителство в Хавана с петрол в замяна на кубински лекари, разузнавачи и охранители.
През 2023 г. Куба е получавала около 25 000 барела петрол дневно от Венецуела, а през 2024 и 2025 г. – приблизително 10 000 барела дневно. Адингтън подчертава, че значителна част от този петрол, въпреки тежката енергийна криза на острова, е била препродавана от Хавана, за да се осигурят отчаяно нужни парични средства за други цели.
Краят на венецуелския петрол и ударът по кубинската икономика
Днес този петрол вече не достига до Куба. Вместо това приходите от венецуелските ресурси се насочват към Съединените щати. Новото правителство в Каракас, ръководено от Делси Родригес и действащо под внимателния поглед на американски военноморски сили край бреговете на Венецуела, не е в позиция да подпомага Хавана в каквото и да било, освен – както иронично отбелязва авторът – с връщането на останките на кубинските телохранители на Мадуро.
Мексико се оттегля, Русия остава: ограничените опции пред Куба
Втората ключова линия за доставки – Мексико – също се затваря. Мексиканският президент Клаудия Шейнбаум обяви прекратяване на петролните доставки за Куба, като официално отрече решението да е резултат от американски натиск. Контекстът обаче, по думите на Адингтън, е показателен.
На фона на ескалиращи проблеми с наркотрафика, предстоящо предоговаряне на споразумението САЩ–Мексико–Канада и стагниращ икономически растеж, Мексико няма интерес да влиза в конфликт с администрацията на Тръмп заради последния твърд марксистки режим в Западното полукълбо.
В резултат Куба остава почти изцяло зависима от доставки от Русия и няколко второстепенни съюзници в Африка. Перспективите са мрачни: електропреносната мрежа на острова се разпада, режимът на тока е постоянен, а голяма част от страната остава без електричество повече от половината денонощие. Държавата няма финансов капацитет да купува петрол на свободния пазар – именно затова години наред разчиташе на субсидирани доставки от съюзници.
Режимна промяна или нова бежанска вълна: какви са реалните сценарии
Администрацията на Тръмп не крие, че разглежда политическа промяна в Хавана като стратегическа цел. Държавният секретар Марко Рубио, самият – с кубински произход, отдавна защитава линията за край на комунистическото управление на острова. По информация на Wall Street Journal американската дипломация вече търси „подходящ партньор“ в Куба – аналог на ролята, която Делси Родригес изпълнява във Венецуела.
Джоузеф Адингтън обаче подчертава, че икономическият натиск сам по себе си едва ли ще доведе автоматично до падане на режима. Авторитарните системи често се оказват изненадващо устойчиви в условия на бедност. Куба вече преживя почти пълен колапс след разпадането на Съветския съюз и т.нар. „Специален период“. Дори при срив на икономиката, режимът запазва строг контрол върху армията, полицията и разузнавателния апарат, което силно ограничава възможността за вътрешна промяна.
По-вероятният краткосрочен резултат, според автора, е нова вълна от кубински бежанци. Ако обаче Вашингтон действително цели смяна на властта в Хавана, ще са нужни по-решителни действия. Венецуела вече служи като „доказателство за концепцията“ – модел за бързи, нискорискови операции, основани на технологично и военно превъзходство. Не би било изненадващо, заключава Адингтън, ако подобен сценарий бъде приложен отново – този път в Карибите.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
