Раждаемостта в развитите държави продължава да пада, а обясненията обикновено се въртят около пари, жилища и несигурност. Според Бетани Мандел, която пише в New York Post, към тази картина трябва да се добави още един фактор — културата на постоянна тревога за бъдещето, включително климатичният страх, с който са израснали милениалите и поколението Z.
Вижте още – 20 години след „Неудобната истина“ на Ал Гор: защо климатичният апокалипсис не се сбъдна
Раждаемостта пада, а обясненията вече не са само икономически
Почти всеки ден се появява ново заглавие за сриващата се раждаемост в развитите държави, а с него и нов опит да се обясни защо по-младите поколения все по-често отлагат или изобщо отказват да създават семейства, пише Бетани Мандел в New York Post.
Повод за анализа ѝ са нови данни от Англия и Уелс, според които броят на родените бебета е паднал до най-ниското си равнище от 1977 г. насам. Общият коефициент на плодовитост е спаднал до 1,39 деца на жена — най-ниското равнище, регистрирано досега.
Обичайните обяснения за тази тенденция са икономически. И според Мандел в тях има основание. Жилищата са поскъпнали рязко, традиционните форми на грижа за деца са скъпи, а много млади хора се чувстват професионално нестабилни и финансово несигурни в икономика, която се променя непрекъснато.
Но авторката твърди, че само икономиката не е достатъчна, за да обясни дълбочината на проблема.
Несигурността не е нова, но надеждата е изчезнала
В началото на месеца Ана Луи Съсман пише в The New York Times, че спадът на раждаемостта не е свързан само с финансите, а и с по-широко чувство за екзистенциална нестабилност. Тя посочва, че много от силите, върху които е изградена днешната икономика — изкуствен интелект, имиграция, глобална търговия — се възприемат като тревожно непредвидими. Към това се добавят климатичната криза и растящите разходи за всичко, което би позволило на човек да стане родител — от жилище до грижа за дете.
Мандел признава, че младите поколения несъмнено изпитват тревога за бъдещето. Но според нея това само по себе си не е уникално историческо явление. Почти през цялата човешка история хората са живели с несигурност, войни, бедност, болести и политически трусове.
Затова авторката обръща внимание на контраста с периода след Втората световна война. След години на разрушителна война и Холокост Западът не преживява демографски срив, а бейби бум. Въпреки огромната несигурност, поколенията в детеродна възраст тогава инвестират в бъдещето, включително чрез раждането на повече деца.
Според Мандел разликата между тогава и сега е не просто в материалните условия, а в преобладаващото чувство. След войната е имало усещане за надежда, докато в днешния публичен разговор то често отсъства.
Климатичният страх като културен фон
Мандел поставя акцент върху начина, по който песимизмът за бъдещето на света и устойчивостта на човешкия живот на планетата е оформил нагласите на младите поколения. Според нея нови публикации и преоценки показват, че голяма част от климатичната тревожност, която влияе върху милениалите и поколението Z, е била подхранвана с години от преувеличени прогнози, катастрофичен медиен език, активистки стимули и научни модели, които днес вече се преразглеждат или изоставят.
Като пример Мандел посочва сценария RCP8.5 — една от най-влиятелните климатични пътеки, използвана години наред в научни изследвания, медийни публикации, активистки кампании, образователни материали и политически аргументи. По думите ѝ този сценарий често е бил третиран не като краен хипотетичен вариант, а като очакваното бъдеще. Точно така, според авторката, цели поколения деца са израснали с постоянни предупреждения, че планетата е на ръба на срив. Те са слушали такива послания в училище, в телевизионни програми, в музеи, в социалните мрежи и в развлекателната култура. В този контекст климатичната тревожност се е превърнала не само в разбираема реакция, но и в морално одобрявана позиция. Млади хора все по-открито започват да обсъждат дали е етично да имат деца в свят, който им е представян като умиращ.
Според Бетани Мандел сега научният и институционалният разговор започва тихо да се измества. Тя твърди, че дори климатичните органи на ООН вече се отдалечават от прекомерното разчитане на RCP8.5, признавайки критиките, че част от предпоставките зад най-катастрофичните прогнози са били твърде крайни.
За Мандел това има значение не само за науката, а и за културата. Емоционалните последици от подобни прогнози не остават затворени в научни списания или политически конференции. Те се прехвърлят в училищата, терапевтичните кабинети, социалните мрежи, активистките организации, медиите и въображението на цяло поколение.
Авторката твърди, че мащабът на институционалната машина зад тези послания трудно може да бъде надценен. Университети, неправителствени организации, зелени енергийни компании, активистки групи, консултанти, медии, пазари за въглеродни кредити, политически движения и академични среди са изградили финансови и идеологически стимули около поддържането на усещане за постоянно нарастваща криза.
В тази среда страхът, пише Мандел, се е превърнал в икономически полезен ресурс.
От тревога към индустрия
Според авторката цели кариери и индустрии са се развили около убеждаването на обществото, че катастрофата не е просто възможна, а близка и почти неизбежна.
Най-тежко психологическо бреме от това послание, твърди Мандел, носят децата и младите хора, които са израснали с постоянния фон на предстоящо бедствие.
Тя обръща внимание и на начина, по който климатичният активизъм все по-често е представян не само като гражданско участие, а и като форма на емоционално справяне. Мандел посочва, че Американската психиатрична асоциация е обсъждала т.нар. „климатични емоции“ и е препоръчвала активизъм, климатични групи, ритуали и терапевтично преформулиране на разказа като начини за обработване на екотревожността.
Според нея това означава, че вместо младите хора да бъдат насърчавани критично да оценят дали предпоставките зад страха им са рационални, институциите често ги насочват към още по-дълбоко потапяне в средата, която поражда тревожността им.
Демографската криза като криза на надеждата
Централната теза на Мандел е, че общество, което постоянно учи младите си хора, че катастрофата е зад ъгъла, не бива да се изненадва, когато те започнат да се страхуват от семейство, трайни решения и дългосрочни планове.
Да имаш дете винаги е акт на доверие в бъдещето. Не непременно в идеално бъдеще, но поне в бъдеще, което си струва да бъде посрещнато. Според Мандел проблемът на съвременната култура е, че тя твърде често представя бъдещето като заплаха, а не като обещание.
Така спадът на раждаемостта вече не изглежда само като въпрос на скъпи жилища, непосилни детски градини или несигурни работни места. Той се превръща и в симптом на по-дълбока културна промяна — загубата на увереност, че светът, в който децата ще живеят, изобщо има смисъл да бъде наследен.
Мандел не отрича икономическите трудности. Но настоява, че ако искаме да разберем защо младите все по-често не избират родителството, трябва да погледнем и към атмосферата на постоянен апокалиптичен език, в която са израснали.
Нейният извод е ясен: когато страхът стане основна рамка за мислене за бъдещето, демографските последици не бива да ни изненадват.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
