В Европа дебатът за т.нар. „ремиграция“ често остава в рамките на морални и езикови спорове, докато в други части на света този процес вече е част от реалната държавна политика. Това посочва анализаторът Ралф Шьолхамер в статия, публикувана в Brussels Signal.
Германия вече е сред най-големите бежански центрове в света
Според него Германия вече е страната с второто най-голямо бежанско население в света след Колумбия, която приема милиони венецуелци от съседната държава. Шьолхамер подчертава, че тези данни не идват от десен или антимиграционен източник, а от Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН), който той определя като институция, традиционно благосклонна към миграцията.
По данни от последния доклад Global Trends на ВКБООН Колумбия приема около 2,8 млн. бежанци, а Германия – приблизително 2,7 млн. Така Берлин изпреварва държави, които дълго време са били сред водещите по този показател, включително Иран, Турция и Ливан.
Шьолхамер обръща внимание и на един важен статистически детайл: според него Германия би могла да бъде дори на първо място, ако не съществуваше бюрократичен механизъм, който изкуствено намалява броя. Когато един бежанец бъде натурализиран и получи германски паспорт, ВКБООН вече не го отчита като бежанец. Авторът припомня, че Германия доскоро е раздавала гражданство сравнително щедро, а през 2025 г. е регистрирала 332 500 натурализации – пета поредна рекордна година и първи случай, в който броят преминава границата от 300 000. Сирийците са били една пета от новите германски граждани.
„Ремиграцията“ като политика, а не като забранена дума
В анализа си за Brussels Signal Ралф Шьолхамер посочва, че според доклада на ООН глобалното разселване е намаляло за първи път от десетилетие. Причината, според него, е проста: хората, които могат да се върнат у дома, го правят. Или, казано с думата, която в европейския дебат често се представя като опасна – те „ремигрират“.
След падането на режима на Башар Асад през декември 2024 г. ООН отчита повече от 1,6 млн. завърнали се сирийци. Около 640 000 са се върнали от Турция, 630 000 от Ливан и 285 000 от Йордания. Сирийското население в Турция е намаляло от 2,9 млн. на около 2,3 млн. души.
Авторът дава и друг пример – Иран, който в продължение на десетилетия е бил най-голямата приемаща държава за бежанци в света. По думите му само през 2025 г. Техеран е върнал в Афганистан над 1,7 млн. афганистанци, а бежанското население в страната е намаляло приблизително наполовина.
Шьолхамер отбелязва, че Турция все още приема около два пъти повече сирийски бежанци от Германия – приблизително два милиона срещу един милион. Но според него натискът за завръщане ще се засилва, особено след като Анкара е започнала да спира здравните услуги за мигрантското население през януари тази година.
Анкара, Бейрут и Техеран вече връщат хора към страните им на произход
Според Ралф Шьолхамер голяма част от западните медии обсъждат дали думата „ремиграция“ е крайнодесен лозунг или недопустимо табу, докато Бейрут, Анкара и Техеран просто я прилагат на практика.
Авторът отбелязва, че тези държави очевидно не изглеждат особено притеснени от въпроса дали страните на произход ще приемат обратно своите граждани. Според него това се очаква, а наличните данни показват, че очакването до голяма степен се изпълнява.
В този контекст Шьолхамер коментира и позицията на новия сирийски президент, който е заявил на германския канцлер Фридрих Мерц, че няма да приема обратно сирийци от Германия. Според автора сирийският лидер вероятно правилно е предположил, че Берлин няма да предприеме реални действия.
Припомняме -Сирия не си иска бежанците от Германия
Сирийците в Германия и въпросът за новия избирателен блок
Днес в Германия живеят над един милион сирийци – повече от 4% от всички сирийци в света. За сравнение, през 2013 г. броят им е бил около 60 000. Според Шьолхамер проблемът е, че те не се връщат, а все по-често получават германско гражданство, включително и двойно гражданство.
Авторът поставя въпроса как германската демокрация ще се справи с оформянето на сирийски избирателен блок в бъдещи избори. Той признава, че един възможен отговор е: щом тези хора са станали германски граждани, въпросът е приключен. Но според него паспортът сам по себе си не прави човека пълноценен гражданин.
Шьолхамер припомня своя теза: принадлежността към държава и общност е нещо повече от административен документ. Гражданството би трябвало да бъде завършек на процес на асимилация, а не негово начало. По думите му гражданството в дълбокия смисъл не е просто административен статут, а емоционално състояние – чувство за принадлежност, лоялност и гордост към нещо, което човек възприема като свое и затова иска да съхрани.
Авторът прави исторически паралел с Римската империя. Докато формулата civis Romanus sum – „аз съм римски гражданин“ – е била привилегия, с която мъжете са се гордеели, гражданите са защитавали империята. Когато гражданството се е превърнало във формалност, легионите са били изпълнени с наемници без истинска привързаност към това, което охраняват. Шьолхамер припомня, че император Август е ограничавал гражданските права именно за да запази тяхната стойност.
Виена като предупреждение за провала на асимилацията
Ралф Шьолхамер, който живее във Виена, посочва австрийската столица като ранно предупреждение за останалата част от Европа. Според него разликата между това просто да живееш в една държава и действително да принадлежиш към нея не може да бъде преодоляна с интеграционен тест. Авторът отбелязва, че ислямът вече е най-голямата религиозна група в началните училища във Виена – 35%. В средните училища с по-нисък образователен поток делът достига 46%, почти половината от всички ученици. За първи път мнозинството от първокласниците – 50,9% – не владеят достатъчно добре немски език. В средните училища повече от три четвърти от учениците не говорят немски у дома.
При такива условия, твърди Шьолхамер, асимилацията става почти невъзможна. Той дава пример с дете на наскоро пристигнали имигранти, което попада в клас, съставен на 90% от арабски мюсюлмани. По думите му такива класове съществуват във Виена, а в Берлин има и цели училища като началното училище „Карл Боле“ (Carl-Bolle-Grundschule), където 95% от учениците са с мигрантски произход, макар не всички да са арабски мюсюлмани.
Според Шьолхамер значителна част от ежедневната социализация в подобна среда ще прилича повече на Дамаск, отколкото на Дрезден. Културата на всекидневния живот ще бъде арабска и мюсюлманска, а не австрийска или германска. Така, пита авторът, как едно дете би могло реално да стане културно австрийско или германско, ако от училищния двор до семейната маса почти няма контакт с местното население?
Мюсюлманските младежи, радикализацията и страхът от промяна на Австрия
За да отговори на обвиненията в алармизъм, Шьолхамер цитира изследване на социолога Кенан Гюнгьор, поръчано от Община Виена. То обхваща 1221 младежи. Според изследването 41% от мюсюлманските младежи смятат, че религиозните правила трябва да стоят над австрийското законодателство.
Шьолхамер уточнява, че самият Гюнгьор предупреждава срещу обобщаващи оценки и подчертава, че много от тези младежи са демократично настроени и толерантни. Социологът определя дигиталната радикализация като основен двигател на подобни нагласи.
За Шьолхамер обаче най-показателната цифра е друга: 30% от самите мюсюлмански младежи казват, че в Австрия вече има твърде много мюсюлмани. Според автора, когато една трета от мюсюлманските младежи във Виена мислят така, това показва, че дори част от мигрантското население се опасява, че Австрия може да престане да бъде австрийска.
Салман Абеди и границата между формално и реално гражданство
В края на анализа си Ралф Шьолхамер се позовава на канадския автор Марк Стейн, който според него е описал този механизъм чрез един от най-трагичните примери – Салман Абеди. Абеди е имал британски паспорт. Роден е в Манчестър, син на либийски бежанци и формално дете на Запада. През май 2017 г. обаче той убива 22 души, половината от които деца, при атентат по време на поп концерт в Манчестър.
На хартия, пише Шьолхамер, Абеди е бил „англичанин“. В действителност обаче, според автора, той никога не е пристигнал истински в страната, която е трябвало да бъде негов дом.
Шьолхамер завършва с предупреждението, че в бъдеще Европа може да види още подобни случаи, ако продължи да третира гражданството като формалност, а не като резултат от реална принадлежност, културна близост и асимилация.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
