Разсекретени британски документи показват, че още в средата на 90-те години висши политически и военни представители в Лондон са били наясно, че разширяването на НАТО към Централна и Източна Европа може да „провокира руснаците“ и дори да доведе до голяма война. Това пише журналистът Кит Кларенберг, позовавайки се на непубликувани досега файлове на британското Министерство на отбраната и на документи от Форин офис (разговорното название на британското външно министерство).
Според Кларенберг тези архиви показват, че британските власти са разбирали колко дълбоки са руските опасения от приближаването на „враждебен военен алианс“ до границите на страната. Въпреки това процесът на разширяване на НАТО е продължил, като според автора именно тази линия на западната политика е сред факторите, довели до конфликта в Украйна.
Предупрежденията са били записани още през 90-те
Кларенберг отбелязва, че след началото на руската т.нар. „специална военна операция“ през февруари 2022 г. британските официални лица многократно са повтаряли тезата, че войната е „непровокирана“. Разсекретена бележка на Форин офис от март 1995 г. обаче посочвала, че в Москва съществува „широко разпространено психологическо и интелектуално възприятие“, че НАТО е реална заплаха.
През май същата година тогавашният британски премиер Джон Мейджър обяснил пред ирландския си колега Джон Брутън руските тревоги като „фундаментален страх от обкръжение“. Според цитирания от Кларенберг документ опасенията на Москва от членство на източноевропейски държави в ЕС били значително по-слаби от тревогите, свързани с НАТО.
В британските архиви се посочва, че за Русия НАТО имало много по-заплашителна символика и политически заряд. Особено чувствителна тема били балтийските държави, тъй като евентуална граница между НАТО и Русия би била възприета в Москва като изключително проблемна.
Въпреки тези предупреждения през 1997 г. НАТО покани Чехия, Унгария и Полша да се присъединят към алианса, а две години по-късно те станаха негови членове. През 2004 г. към НАТО се присъединиха Естония, Латвия и Литва, както и България, Румъния, Словакия и Словения.
Може да ви е интересно – Как отказаха на СССР и Русия членство в НАТО
Балтика, член 5 и страхът от война
Кит Кларенберг пише, че още през август 1996 г. британското военно разузнаване е изготвило изследване за разширяването на НАТО, в което се прогнозирало, че приемането на тези страни може да предизвика война и да доведе до задействане на член 5 от Северноатлантическия договор. Този член предвижда колективна отбрана — нападение срещу един член на НАТО се разглежда като нападение срещу всички.
В разглеждания от британското разузнаване сценарий се приемало, че Русия яростно се противопоставя на членството на балтийските държави в НАТО и заплашва с ответни действия, за да защити собствената си сигурност срещу възприеман от нея враждебен военен алианс по границите ѝ. Кларенберг припомня, че по онова време Борис Елцин действително е отправял остри публични изявления срещу разширяването на НАТО към Балтика, а зад кулисите е поставял въпроса пред американския президент Бил Клинтън.
През декември 1996 г., според Declassified UK, руският премиер Виктор Черномирдин предупредил Джон Мейджър в частен разговор, че Русия не може да спре разширяването на НАТО, но това ще създаде „крехка ситуация, която може да избухне“. Други британски документи от същия период показват, че в Лондон са били наясно с руската „загриженост“, „страхове“, „враждебност“, „негативни нагласи“ и „негодувание“ по отношение на разширяването на алианса.
Обещания към Москва и реална политика на разширяване
Кларенберг посочва още, че както Джон Мейджър, така и наследникът му Тони Блеър лично са уверявали представители на Кремъл, че НАТО няма да се придвижи до руските граници. В същото време секретен британски политически документ от септември 1996 г. показвал, че Лондон е твърдо ангажиран с разширяването на НАТО на изток, дори ако руското съгласие е невъзможно.
През февруари 1997 г. заместник-министърът на външните работи на Русия Николай Афанасиевски нарекъл публичните обсъждания в западните столици за приемане на бивши съветски републики в НАТО „очевидна провокация“. Той казал това на британския посланик в Москва Джеръми Грийнсток. Британският дипломат го уверил, че НАТО няма намерение да приема бивши съветски републики „на този етап“ — формулировка, която Кларенберг определя като технически вярна за момента.
Бележка на Форин офис от март 1997 г. прогнозирала, че бързото разширяване на НАТО ще антагонизира Русия и в крайна сметка ще я провокира към по-враждебна реакция. Според документа тревогата на Елцин от евентуално присъединяване на Украйна, балтийските държави и други бивши съветски републики била „най-трудният въпрос“ в отношенията между Запада и Москва.
Същия месец Джон Мейджър се срещнал с генералния секретар на НАТО Хавиер Солана. По думите на Кларенберг Солана говорил за руските страхове от придвижване на войски и техника на НАТО на изток. Той предал на Мейджър, че руският външен министър Евгений Примаков почти го е молил за помощ, за да бъдат дадени гаранции на Москва, че силите на НАТО няма да се придвижват източно.
Малко по-късно Елцин изпратил остро формулирано лично писмо до Джон Мейджър. В него руският президент заявил, че негативното отношение на Москва към плановете за разширяване на НАТО остава непроменено, а реализирането им би било „най-голямата грешка на Запада за целия следвоенен период“.
Кларенберг разширява темата и с разсекретени документи на ЦРУ, според които Вашингтон също е бил наясно със силната руска опозиция не само срещу разширяването на НАТО, но и срещу западни военни действия в бивша Югославия. В меморандум от януари 1993 г., озаглавен „Сърбия и руският проблем“, ЦРУ анализирало възможните трудности пред осигуряването на руско съгласие за действия на САЩ и ООН срещу сърбите по време на войната в Босна. По това време новата администрация на Бил Клинтън обсъждала възможна пряка намеса в хуманитарната криза, включително и военна интервенция. Година по-рано Вашингтон вече бил наложил тежки санкции срещу остатъчна Югославия. ЦРУ предупреждавало, че новият екип на Клинтън трябва да бъде запознат с нарастващата опасност Русия да се отчужди от западната политика към Сърбия. Според агенцията историческите отношения между Белград и Москва можели да затруднят международния отговор. В документа се посочвало, че Вашингтон не може да заложи цялата си югославска политика на руското мнение, но трябва да се консултира по-активно с Москва преди приемането на нови решения.
Кларенберг отбелязва, че ЦРУ е разглеждало няколко фактора зад руската тревога. Сред тях били възприятията, че Балканите са традиционна сфера на руско влияние, както и идеята за славянско братство, според която част от руските националисти смятали Москва за длъжна да помогне на сърбите.
Вижте и това – Защо Русия не вярва на Запада – от Югославия до Украйна
Югославия като повратна точка
Според Кит Кларенберг Балканите имат огромно културно, историческо, икономическо, военно, политическо и стратегическо значение за Русия. Югославия първоначално е била пряко обвързана със Съветския съюз след Втората световна война, преди разрива между Белград и Москва през 1948 г. След това отношенията между двете страни остават предимно добри, макар и периодично напрегнати. Авторът твърди, че е било напълно разбираемо Русия и руснаците да бъдат тревожни от разрушителни западни действия срещу разпадаща се Югославия. Според Кларенберг обаче ЦРУ, Белият дом и НАТО са приемали за даденост, че в еднополюсния свят след края на Студената война Русия няма сфера на влияние и нейните интереси извън собствените ѝ граници не трябва да бъдат вземани особено сериозно.
Това пренебрежение към ясно заявени руски червени линии, пише Кларенберг, се задълбочило особено силно с бомбардировките на НАТО срещу Югославия между март и юни 1999 г. Китайската и руската съпротива срещу кампанията били очаквани в западните столици. Затова НАТО избегнало неизбежното вето на Пекин и Москва в Съвета за сигурност на ООН, като се позовало на клаузата за самоотбрана в Устава на ООН, за да бомбардира Югославия без мандат на Съвета за сигурност.
Кларенберг припомня и статия в New Statesman от април 1999 г., която предупреждавала, че неразрешените бомбардировки на НАТО не са еднократен случай, а начало на нов свят, в който алиансът действа като глобална „отрядна сила“ за потушаване на кризи.
Когато започнали ударите, тогавашният руски премиер Евгений Примаков пътувал със самолет към САЩ за официална среща. След новината за операцията той наредил самолетът да се върне обратно в Русия. Въпреки протестите му, администрацията на Елцин не се намесила в защита на Белград, а вместо това насърчила сръбския лидер Слободан Милошевич да капитулира пред НАТО.
Косово и сривът на доверието към НАТО
Разсекретена телеграма от британското посолство в Москва от юни 1999 г., изпратена до водещите дипломатически мисии на Лондон, посочвала, че бомбардировките на НАТО са оставили Русия „наранена и объркана“. Според документа в страната имало шок — както сред обществото, така и на най-високо политическо ниво — че НАТО е прибягнало до военна сила въпреки прякото руско противопоставяне. Кампанията била възприета в Москва като опасен прецедент за военни действия без разрешение на Съвета за сигурност на ООН, което намалява тежестта на руското вето. Това, според британската телеграма, се разглеждало не само като удар по Съвета за сигурност, но и като заплаха за руските интереси.
В документа се посочвало още, че руското Министерство на отбраната използва действията на НАТО като аргумент, че новата руска военна доктрина трябва да отчете по-сериозно потенциална заплаха от алианса. Това имало последствия за числеността на силите, военните поръчки и бъдещето на контрола върху въоръженията. Кампанията в Косово, според британския анализ, затвърдила в Москва възприятието за разширяващо се НАТО като инструмент за налагане на американската воля в Европа.
Кларенберг пише, че след 78-дневните бомбардировки срещу Югославия Русия е прекратила официалния диалог с НАТО. В британската телеграма се отбелязвало, че има признаци Москва да проявява интерес към възстановяване на диалога, но ранно връщане към предишното положение било политически невъзможно. Документът подчертавал, че силната и емоционална съпротива срещу военните действия на НАТО, подобно на съпротивата срещу разширяването на алианса, е трайна характеристика на руската политика в целия политически спектър.
Британските дипломати смятали, че би било полезно Тони Блеър да увери Елцин, че бомбардировките срещу Югославия не представляват прецедент за интервенции другаде. Според Кларенберг подобни уверения били дадени и на Китай. На практика обаче, твърди авторът, операцията срещу Югославия бързо се превърнала в модел за последващи едностранни западни военни действия извън зоната на НАТО.
През септември 1999 г. частният секретар на британския външен министър Робин Кук предупредил Тони Блеър, че руснаците са приели особено трудно скорошните едностранни англо-американски действия срещу Ирак и Югославия. В документа се посочвало, че основната причина за това безпокойство е усещането, че САЩ и НАТО действат като закон сами за себе си, без да отчитат руските интереси, а процесът на разширяване на НАТО цели допълнително да ограничи Русия.
Украйна като „най-ярката червена линия“
Бележка на Форин офис от февруари 2000 г., подготвена за среща между Тони Блеър и генералния секретар на НАТО Джордж Робъртсън, посочвала, че руската съпротива срещу разширяването на алианса е станала още по-твърда след бомбардировките над Югославия. Въпреки това НАТО продължило да се разширява.
Кларенберг отделя внимание и на ролята на британски военни и разузнавателни фигури в този процес. Сред тях той посочва Крис Донъли — дългогодишен служител в британското Министерство на отбраната, изпратен в НАТО през 1989 г., точно преди разпадането на Варшавския договор и Югославия. Според цитиран академичен преглед на негов труд от 2004 г., Донъли е изиграл централна роля в процеса на разширяване на НАТО и в подкрепата за военните реформи в новоосвободените страни от Централна и Източна Европа. Кларенберг отбелязва, че в много случаи тези държави са били въвлечени в НАТО въпреки значителна обществена и политическа съпротива. Самият Донъли през януари 2002 г. признавал, че НАТО по същество не е просто отбранителен военен съюз. По думите му малките армии на малки държави не могат да направят много, затова НАТО функционира по-добре като политически съюз.
Украйна бе поставена условно на пътя към НАТО на срещата на върха на алианса през април 2008 г. През февруари същата година тогавашният американски посланик в Москва Бил Бърнс, по-късно директор на ЦРУ при Джо Байдън, изпратил телеграма до Вашингтон, в която предупреждавал, че Москва е особено притеснена от силните разделения в Украйна по въпроса за членството в НАТО. Според Бърнс голяма част от етническата руска общност в Украйна се противопоставяла на присъединяването към алианса, а това можело да доведе до сериозно разделение, включително насилие или в най-лошия случай гражданска война. Така Русия би била принудена да решава дали да се намеси — решение, което Москва не искала да бъде изправена да взема.
Кларенберг припомня, че собствени социологически данни на НАТО от 2011 г. показвали, че под 20% от украинците подкрепят членството в алианса. Бомбардировките над Югославия били особено непопулярни в Украйна и за мнозина образът на НАТО все още предизвиквал страх.
Седмица след първата телеграма Бърнс описал пред Белия дом вероятните реакции на Москва, ако Грузия и Украйна получат перспектива за членство в НАТО. По отношение на Грузия той предупредил, че перспективите за последващ въоръжен конфликт са високи. Няколко месеца по-късно, през август 2008 г., избухна войната между Русия и Грузия.
За Украйна предупреждението на Бърнс било още по-категорично. Той писал, че влизането на Украйна в НАТО е „най-ярката от всички червени линии“ за руския елит — не само за Владимир Путин. По думите му за повече от две години и половина разговори с ключови руски представители, от най-твърдолинейните фигури в Кремъл до най-либералните критици на Путин, той не е срещнал нито един, който да не разглежда Украйна в НАТО като пряко предизвикателство към руските интереси.
Според Бърнс евентуално предложение за членство би било възприето като хвърлена стратегическа ръкавица, на която Русия ще отговори. Кит Кларенберг заключава, че тези предупреждения, записани години преди войната в Украйна, днес звучат като мрачна прогноза, която Западът е знаел, но е пренебрегнал.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
