През декември 1948 г., само месеци след създаването на държавата Израел, група интелектуалци и обществени фигури, сред които Алберт Айнщайн и Хана Аренд, публикуват отворено писмо в The New York Times. В него те не атакуват съществуването на Израел като държава, а предупреждават за конкретно политическо движение — „Херут“ на Менахем Бегин, произлязло от средите на Иргун. Повече от седем десетилетия по-късно този архивен документ отново се чете с особена тежест на фона на днешните обвинения срещу Израел за геноцид срещу палестинците в Газа.
Писмото от 1948 г.: предупреждение отвътре
Източник: Wikimedia Commons / Archive.org, CC0 / Public Domain
На 4 декември 1948 г. The New York Times публикува отворено писмо под заглавие „New Palestine Party: Visit of Menachem Begin and Aims of Political Movement Discussed“ („Нова палестинска партия: посещението на Менахем Бегин и целите на неговото политическо движение“). То е подписано от Алберт Айнщайн, Хана Аренд, Сидни Хук и още десетки интелектуалци, учени, равини и обществени фигури. Поводът е посещението на Менахем Бегин в САЩ и опитът, според авторите, неговото движение да получи политическа и финансова легитимация сред американските ционистки среди.
Писмото е забележително с езика си. Подписалите го описват новосъздадената „Партия на свободата“ — „Херут“ (Tnuat Haherut) — като политическа формация, която според тях е близка „по организация, методи, политическа философия и социално въздействие“ до нацистките и фашистките партии. Те подчертават, че партията е формирана от членове и последователи на Иргун Цвай Леуми — организация, която в писмото е наречена „терористична, дясна, шовинистична“ структура в Палестина.
Това е ключовият момент: предупреждението не идва от външни врагове на Израел, а от хора, част от еврейския интелектуален свят, които виждат опасност в това определена националистическа и милитаризирана политическа линия да бъде легитимирана като нормална представителна сила на новата държава.
Деир Ясин като доказателство за характера на движението
В писмото авторите посочват като централен пример нападението срещу арабското село Деир Ясин на 9 април 1948 г. Те твърдят, че селото не е било военна цел, че е стояло встрани от главните пътища и че дори е отблъсквало арабски въоръжени групи, които са искали да го използват като база. Според писмото нападението е извършено от „терористични банди“, които избиват голяма част от жителите и след това използват случилото се за публична демонстрация на сила.
В самото писмо се говори за 240 убити мъже, жени и деца — число, което е било разпространявано тогава. По-късни исторически оценки често дават по-нисък брой на жертвите, като Encyclopaedia Britannica посочва около 100 убити и отбелязва, че съвременните доклади от еврейски и арабски източници са давали по-високи числа.
Това уточнение не отслабва тежестта на писмото. Напротив — показва, че за подписалите го Деир Ясин не е просто спор за статистика, а политически симптом. Те виждат в него демонстрация на метод: насилие срещу цивилни, гордост от клането, пропагандна употреба на страха и превръщане на терора в инструмент за политическо въздействие.
„Фашистка партия“, „тероризъм“ и „държава на Вожда“
Писмото не се ограничава с Деир Ясин. Авторите твърдят, че в рамките на еврейската общност движението проповядва „смесица от ултранационализъм, религиозен мистицизъм и расово превъзходство“. Те го обвиняват, че е използвано за разбиване на стачки, че е настоявало за унищожаване на свободните профсъюзи и че е предлагало корпоративни съюзи по италиански фашистки модел.
Особено силен е заключителният политически извод: според подписалите противоречието между публичните декларации на Бегин за свобода, демокрация и антиимпериализъм и реалното минало на движението носи „недвусмисления отпечатък на фашистка партия“. Те предупреждават, че за това движение тероризмът — срещу евреи, араби и британци — и изопачаването са средства, а целта е „държава на Вожда“
Именно тук архивът звучи най-актуално. Писмото описва политическа логика, при която насилието не е изключение, а език на властта; политическият опонент не е противник, а враг; а националната кауза се използва като оправдание за терор, репресия и етническа йерархия.
От „Херут“ до „Ликуд“: важната хронология
Историческият контекст обаче не свършва през 1948 г. „Херут“ — партията на Менахем Бегин, срещу която предупреждават Айнщайн, Аренд и останалите подписали писмото — по-късно се превръща в един от основните стълбове на израелската десница.
През 1973 г. тя влиза в новосъздадения блок „Ликуд“, заедно с Либералната партия, Свободния център, Националната листа и Движението за Великия Израел. През 1988 г. тези компоненти се сливат в единна партия под името „Ликуд“, посочва Израелският институт за демокрация.
Това не означава, че историческата „Херут“ и днешният „Ликуд“ трябва механично да се отъждествяват. Но за разбирането на политическата приемственост в израелската десница тази хронология е важна. „Херут“ не изчезва без следа — тя става част от по-широк десен политически проект, който през следващите десетилетия ще доминира израелската политика.
„Ликуд“ за пръв път идва на власт през 1977 г. начело с Менахем Бегин. По-късно партията управлява при Ицхак Шамир, Бенямин Нетаняху и Ариел Шарон. След завръщането си на власт в края на 2022 г. „Ликуд“ отново става водещата сила в управляващата коалиция, начело с Нетаняху.
Нетаняху и партията, в която се влива наследството на „Херут“
Бенямин Нетаняху е най-дълго управлявалият израелски премиер и фигурата, с която „Ликуд“ в съвременната епоха е най-силно отъждествяван. Израелският институт за демокрация посочва, че партията се връща на власт с второто правителство на Нетаняху през 2009 г., остава управляваща до 2021 г., а след изборите през 2022 г. отново се връща начело на управлението с шестото правителство на Нетаняху.
Точно тук връзката с архивното писмо става политически чувствителна. Не става дума за проста формула от типа „Айнщайн е предупредил за Нетаняху“ — подобно твърдение би било исторически некоректно. Но става дума за нещо по-сериозно: още през 1948 г. част от еврейския интелектуален елит предупреждава, че в новия Израел се легитимира течение, което свързва националната кауза с милитаризъм, етническо превъзходство, политически култ и употреба на терор.
Днес, когато Израел е обвиняван от държави, международни организации и правозащитни структури в извършване на геноцид срещу палестинците в Газа, това писмо се превръща в неудобен исторически документ. То показва, че спорът за моралните граници на израелския национализъм не започва през 2023 г. Той присъства още при самото раждане на държавата.
Днешните обвинения: геноцид, Газа и международното право
След атаката на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г., при която са убити около 1200 души и са взети около 240 заложници, Израел започва мащабна военна операция в Газа. Израел твърди, че води война на самоотбрана срещу „Хамас“ и отхвърля обвиненията в геноцид, припомня Reuters.
Но мащабът на разрушенията, броят на убитите палестинци, масовото разселване и ограниченият достъп до храна, вода, медицинска помощ и хуманитарни доставки доведоха до безпрецедентен международен натиск. Според OCHA военните действия след октомври 2023 г. са причинили „безпрецедентни нива на разрушение и страдание“, включително десетки хиляди палестински жертви, стотици израелски жертви и разселване на почти цялото население на Газа от около 2,1 млн. души.
На 29 декември 2023 г. Южна Африка завежда дело срещу Израел пред Международния съд на ООН, твърдейки, че действията на Израел в Газа нарушават Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид. Съдът не се е произнесъл окончателно дали Израел извършва геноцид, но издава временни мерки, с които нарежда на Израел да предприеме действия за предотвратяване на актове, попадащи в обхвата на Конвенцията, и да осигури хуманитарна помощ. Паралелно с това Международният наказателен съд издава на 21 ноември 2024 г. заповеди за арест на Бенямин Нетаняху и тогавашния министър на отбраната Йоав Галант по обвинения, свързани с предполагаеми военни престъпления и престъпления срещу човечеството в контекста на войната в Газа.
Правозащитни организации също използват все по-тежък юридически език. Amnesty International публикува през декември 2024 г. доклад, в който заключава, че Израел е извършил геноцид срещу палестинците в Газа. Организацията посочва убийства, сериозни телесни и психически вреди, разрушаване на инфраструктура, принудително разселване, ограничаване на жизненоважни доставки и изявления на израелски представители като част от анализа си за намерение.
Human Rights Watch също заключава, че израелските власти умишлено са създали условия на живот, изчислени да доведат до физическото унищожение на палестинците в Газа изцяло или частично. Според организацията тази политика представлява престъпление срещу човечеството — изтребление — и едно от деянията, посочени в Конвенцията за геноцида.
През септември 2025 г. Независимата международна анкетна комисия на ООН за окупираната палестинска територия заявява, че Израел е извършил геноцид срещу палестинците в Ивицата Газа. Израел отхвърля подобни заключения и обвинява тези органи и организации в пристрастност, като настоява, че действията му са насочени срещу „Хамас“, а не срещу палестинското цивилно население.
Паралелът: не идентичност, а повтарящи се мотиви
Паралелът между писмото от 1948 г. и днешните обвинения срещу Израел не трябва да се прави грубо. Айнщайн, Аренд и останалите подписали не пишат за днешния Израел, нито за Нетаняху, нито за войната в Газа. Те пишат за „Херут“, за Бегин, за Иргун и за опасността едно движение с насилствено минало да бъде нормализирано като демократична партия.
Но именно в това е силата на документа. Той описва мотиви, които днес звучат тревожно познато в критиките към израелската политика: ултранационализъм, религиозно оправдание на политически цели, етническа йерархия, употреба на сила срещу цивилни, демонизиране на опонента и превръщане на сигурността в аргумент, който може да погълне всички морални ограничения.
През 1948 г. подписалите предупреждават, че публичните декларации за свобода и демокрация не са достатъчни, ако действията показват друго. Днес същият въпрос стои в центъра на международния спор за Газа: може ли една държава да се позовава на самоотбрана, ако методите ѝ водят до масово разрушение, глад, разселване и смърт на цивилно население в мащаб, който международни организации вече описват с езика на геноцида?
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
