Пандемичното споразумение на Световната здравна организация, представяно от самата СЗО като историческа крачка към по-добра подготовка за бъдещи здравни кризи, остава недовършено. Причината е най-спорната част от целия пакет — приложението за достъп до патогени и споделяне на ползите, известно като PABS. Без него документът не може да бъде отворен за подписване и ратификация, въпреки че основният текст беше приет още през май 2025 г., става ясно от обяснението на СЗО.
PABS: спорът за патогените, ваксините и ползите
PABS означава Pathogen Access and Benefit-Sharing — система за достъп до патогени и споделяне на ползите. В превод: ако една държава сподели проби, генетична информация или данни за нов опасен патоген, какви гаранции получава, че после ще има достъп до ваксини, тестове, лекарства, технологии и производство?
Именно това беше един от големите провали по време на COVID-19. Данни и проби се обменяха бързо, но ваксините, терапиите и производственият капацитет останаха концентрирани предимно в богатите държави и големите фармацевтични компании.
СЗО признава, че PABS е централен елемент от бъдещото споразумение. Организацията описва системата като механизъм, който трябва едновременно да осигури бързо споделяне на патогени с пандемичен потенциал и „справедливо и равнопоставено“ споделяне на ползите, произтичащи от използването на тези материали и генетична информация, пише в информационната страница на СЗО. Проблемът е, че държавите още не могат да се разберат как това да бъде гарантирано на практика.
Африка не иска нов COVID сценарий
Една от най-силните линии на съпротива идва от Африканската група и други държави от Глобалния юг. Спорът не е дали трябва да има международно сътрудничество при пандемии. Спорът е дали това сътрудничество ще бъде справедливо — или бедните държави отново ще предоставят данни, проби и биологични ресурси, а богатите ще контролират продуктите и печалбите.
The Guardian описва основния конфликт като напрежение между развити и развиващи се държави. Групи от Африка и Глобалния Юг настояват за стандартен договор, който да задължава фармацевтичните компании да споделят медицински продукти, разработени благодарение на патогени, предоставени от държавите. Част от европейските държави обаче се опасяват, че твърде задължителен модел може да затрудни научно-развойната дейност и иновациите.
Тук критиката към СЗО става много по-конкретна. Не става дума само за абстрактен страх от „глобално управление“, а за реален въпрос: кой ще има достъп до патогени, кой ще има достъп до ваксини и кой ще определя правилата, когато следващата пандемия започне.
СЗО няма право да налага локдауни, но въпросите остават
Важно е да се отбележи и другата страна на фактологията. В текста на споразумението изрично е записано, че нищо в него не дава на Секретариата на СЗО или на генералния директор правомощие да нарежда, променя или предписва национални закони и политики, нито да налага конкретни мерки като приемане или забрана на пътници, задължителна ваксинация, терапевтични или диагностични мерки, или локдауни. Това е записано в текста на резолюцията WHA78.1.
Но това не изчерпва критиката. Защото опасенията не са само дали СЗО ще има формална власт да издава заповеди. Въпросът е дали чрез нови механизми, финансови инструменти, глобални вериги за доставки, национални планове, отчетност, препоръки и международен натиск няма да се създаде рамка, в която държавите формално остават суверенни, но практически са тласкани към определени политики.
Самата СЗО посочва, че споразумението предвижда глобална мрежа за доставки и логистика, координирана от организацията, както и координиращ финансов механизъм за пандемична превенция, готовност и реакция. Предвижда се и Конференция на страните, която да бъде основен орган за преглед на напредъка, вземане на решения и насърчаване на изпълнението.
Точно тук е политическият спор: дори без формална власт за налагане на локдауни, СЗО би получила по-централна роля в международната координация, финансирането, логистиката и нормите за реакция при бъдещи пандемии.
Големият въпрос: кой ще решава при следващата пандемия
Пандемичното споразумение не дава на СЗО пряка власт да нарежда национални локдауни. Но то създава рамка за по-тясна международна координация, национални планове, общи механизми, глобална логистика и бъдеща Конференция на страните. Това не е дребна административна промяна, а опит за трайно институционализиране на глобален модел за реакция при пандемии.
Припомняме – COVID и загубата на доверие: защо САЩ официално напуснаха СЗО
Критичният въпрос е дали този модел ще бъде контролиран достатъчно демократично. Националните парламенти ще имат думата при ратификацията, но след като бъде създадена международна рамка с постоянни органи, финансови механизми и координационни структури, политическият натиск върху държавите може да бъде значителен.
Именно затова критиката към СЗО не може да бъде сведена до „конспиративна тревога“. Има напълно реален проблем: глобалната здравна система иска бързо споделяне на патогени и данни, но все още не е доказала, че може да гарантира справедливо споделяне на ваксини, терапии, технологии и производствени ползи.
Целият процес започна заради провалите на COVID-19. СЗО признава, че преговорите са били започнати след неравенствата, наблюдавани в глобалната реакция на пандемията.
Но точно COVID-19 е и причината толкова много държави и граждани да гледат със съмнение на новите глобални механизми. Пандемията остави след себе си не само здравни щети, а и тежък политически спомен: затваряния, ограничения, сертификати, спорове за ваксинация, цензура на „дезинформация“, срив на доверие в институции и силно усещане, че решенията често се вземаха далеч от обществения контрол.
СЗО може да твърди, че новото споразумение не ѝ дава власт да налага такива мерки. Но критиците ще отговорят, че по време на криза препоръките на СЗО, натискът от партньорски държави, медиите, фармацевтичният сектор и международните институции могат да имат почти задължителен ефект за националните правителства.
И това е реалният политически спор — не само какво пише в договора, а как подобна рамка ще работи под натиск, когато се появи нов патоген.
Финализирането на пандемичното споразумение се забавя, защото светът още не е решил основния въпрос от COVID-19: кой ще има последната дума при следващата глобална здравна криза?
СЗО настоява за по-силна координация. Развиващите се държави настояват за гаранции, че няма да бъдат използвани само като източник на патогени и данни. САЩ вече напуснаха организацията и я обвиняват в бюрокрация, политическо влияние и липса на отчетност. Светът може да получи нов глобален договор за пандемии, но въпросът остава дали това ще бъде защита за хората — или още един слой наднационална здравна бюрокрация, която ще се активира при следващата криза.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
