На днешния ден – 9 май – светът отбелязва Деня на победата над нацистка Германия. Празник, който не е просто историческа формалност, а символ на края на едно от най-големите злини, които човечеството е познавало – хитлеризма.
И все пак, с всяка изминала година ставаме свидетели на тревожна тенденция: опит за пренаписване на историята и изтриване на централната роля, която изиграва Съветският съюз – и по-конкретно руският народ – за победата над нацизма.
Историята с лице и жертви
Фактите са категорични: над 27 милиона души са загубили живота си от страната на СССР във Втората световна война. Героизмът на Червената армия – от битката при Сталинград до превземането на Берлин – е решаващ за срива на Третия райх. Без контраофанзивата на Източния фронт, без разгрома при Курск и освобождението на Източна Европа, войната нямаше да приключи на 9 май 1945 г.
И все пак, в последните години в Европа – включително и в България – се наблюдава едно хлъзгаво подменяне на фактите. Медии и институции отбелязват Деня на победата без да посочват кой е донесъл тази победа. Така, по аналогия, както някои български медии отбелязват 3 март като „Освобождение“, без да споменат, че сме били освободени от Османската империя с помощта на Русия, така и днес пишат, че празнуваме края на войната, но „забравят“ кой я е спечелил.
Страхът от историческата истина
В епохата на геополитически противопоставяния, ролята на Русия се поставя под съмнение не само в настоящето, но и в миналото. Във време, когато Русия е обект на санкции, демонизиране и политическа изолация, е все по-неудобно за някои кръгове да признаят, че именно руският войник е пречупил гръбнака на нацизма. Това обаче не прави историческата истина по-малко валидна.
Точно този дисонанс улавя и статусът на народния представител от „Възраждане“ Димчо Димчев, който днес написа:
Димчо Димчев
„Днес се навършват 80 години от победата над хитлеризма. Казвам хитлеризма, защото явно фашизмът все още не е сразен окончателно. И точно онези, които яростно нападат героизма на един народ, платил огромната цена за тази победа, са тези, които под маските на либерализма и демокрацията, крият истинската си фашизоидна същност.
Те са силните на деня не защото са много, а защото умело и коварно прикрили жаждата си за власт, са се домогнали да господстват над наивните и апатичните, превръщайки днешния свят в кралство на хедонизма.
Кралство на удоволствието, кралство на потребителя, в който получаваш всичко тук и сега, без да се налага да полагаш кой знае какво усилия за това. Защо ли? Ами защото така хедонистите няма да се стремят към властта, която фашизоидните уж демократи са окупирали и нямат намерение да се мръднат оттам.
Точно затова този ден бърка дълбоко в крехките им похотливи души. Защото това е ден на обединението на много народи срещу общата заплаха към човечеството, този ден е символ за героизма и саможертвата на цял един народ – руския, за да може да живеем свободно.“
Паметта не е геополитическо оръжие
Да отбелязваме Деня на победата, като в същото време мълчим за главния герой в тази победа, е историческа измяна. Времето може да променя политическите съюзи, но не може да заличи фактите. Русия – тогава в лицето на Съветския съюз – изнесе на гърба си най-тежката част от Втората световна война. Нито Западният фронт, нито десантът в Нормандия могат да се сравнят с мащабите на източния сблъсък.
Девети май е ден на памет, но и на морална отговорност. Ако искаме да живеем в свят, в който се уважава истината и историята не се употребява за моментна политическа изгода, трябва да имаме смелостта да назоваваме фактите такива, каквито са. Победата над нацизма е обща, но тя е възможна преди всичко благодарение на саможертвата на съветския народ.
Да отдадем дължимото — не от сервилност, а от уважение към историческата истина.
Парадът в Москва можете да наблюдавате тук:
