Едно отменено разрешение за пътуване, без публично оповестени конкретни мотиви. Една окончателно потвърдена присъда за публикации в затворени интернет групи и нова глоба за университетска лекция. Едно наказателно дело, което още няма присъда, но вече е донесло години разследване, разпити и адвокатски разходи.
сн: Фейсбук/ESN
Това са историите на холандската коментаторка Ева Влаардингебрук, бившия белгийски депутат Дрис ван Лангенхове и италианския активист Андреа Баларати. Те бяха разказани на 15 юли в Европейския парламент по време на дискусията „Lawfare: When the Law Becomes a Weapon“ – „Правна война: когато законът се превърне в оръжие“. Домакин на събитието беше германският евродепутат Томаш Фрьолих от групата „Европа на суверенните нации“.
Трите случая не са равнозначни. Влаардингебрук не е обвиняема по наказателно дело. Ван Лангенхове има влезли в сила присъди. Срещу Баларати предстои процес и важи презумпцията за невиновност. Именно разликата между тях обаче показва широкия обхват на явлението, наричано lawfare – от административното ограничаване и наблюдението до наказателното преследване и превръщането на самия процес в наказание.
Кога правото престава да бъде защита
Понятието lawfare първоначално описва стратегическото използване на правото като заместител на други средства за водене на конфликт. В съвременния политически език то все по-често означава друго – прилагане на закони, разследвания и съдебни производства не просто за установяване на нарушение, а за изтощаване, дискредитиране или отстраняване на неудобен противник.
Това може да стане чрез неясно формулирани престъпления, избирателно преследване, прекомерни санкции, продължителни разследвания, ограничения за пътуване или дела, чиито финансови и репутационни последици настъпват много преди съдът да е произнесъл присъда.
Но всяко дело срещу политик не е автоматично lawfare. Държавата има задължение да преследва престъпленията и да защитава хората от насилие, заплахи и дискриминация. Решаващият въпрос е дали намесата е предвидима, необходима и пропорционална – трите основни критерия, около които е изградена и практиката на Европейския съд по правата на човека по член 10.
Вижте и това – „1984“ по британски: как полицията превърна свободното слово в нарушение на реда
Ева Влаардингебрук: натиск без обвинение
„Самата аз все още не съм била преследвана – с ударение върху „все още“, заяви Ева Влаардингебрук пред участниците в дискусията.
Нейната история е различна от тези на другите двама говорители. Срещу нея няма присъда и дори няма публично известно наказателно обвинение. Тя описва натиск, който се проявява преди прага на съдебната зала – загубени професионални възможности, ограничаване в социалните мрежи, полицейски интерес, подозрения за наблюдение и административно препятстване на пътуванията.
Влаардингебрук разказа, че е била принудена да напусне докторската си програма заради откритите си политически позиции. По думите ѝ нидерландската полиция е посетила дома на родителите ѝ и е задавала въпроси за поведението ѝ в интернет. Тя припомни и предупреждение от Apple, че телефонът ѝ може да е бил атакуван с „наемнически шпионски софтуер“ – случай, който „Критично“ вече отрази в контекста на нейното остро противопоставяне на политиките на Европейската комисия.
Най-конкретният и официално потвърден епизод остава Великобритания.
През януари 2026 г. британските власти отмениха електронното разрешение за пътуване – ETA – на Влаардингебрук с общата формулировка, че присъствието ѝ не се смята за „благоприятно за общественото благо“. Самата тя свърза решението със свои изказвания срещу тогавашния премиер Киър Стармър. Британското вътрешно министерство обаче отказа да посочи конкретните мотиви. Както „Критично“ писа подробно, последователността между политическите ѝ изказвания и административната мярка породи въпроси за свободата на словото.
Има и важна юридическа подробност: отмяната на ETA не представлява непременно окончателна забрана за влизане. В официален отговор пред британския парламент вътрешното министерство посочва, че след отказ или отмяна на електронно разрешение лицето може да кандидатства за обикновена виза, при което случаят да бъде разгледан изцяло.
Тъкмо липсата на конкретно публично обяснение е съществена за спора. Когато една държава ограничава движението на политически активист с обща формулировка, без обществото да може да прецени каква опасност представлява той, възниква съмнение дали мярката защитава обществената сигурност или наказва мнение. Влаардингебрук свърза тези преживявания и с кампанията Save Europe Act, настояваща за силно ограничаване на миграцията и насърчаване на „ремиграцията“. По думите ѝ инициативата е събрала над половин милион подписа за по-малко от два месеца.
Историята на Влаардингебрук показва най-трудно доказуемата форма на lawfare: когато няма едно централно дело, а поредица от административни, професионални и технологични действия, които според засегнатия образуват общ модел.
Дрис ван Лангенхове: присъда за политическо слово
Дрис ван Лангенхове и Андреа Баларти; сн: Фейсбук/ESN
Случаят на Дрис ван Лангенхове е юридически най-тежкият от трите. Основателят на фламандското движение Schild & Vrienden и бивш депутат в белгийския федерален парламент не просто се смята за жертва на политическа атака – той има влязла в сила наказателна присъда.
Разследването започва след документално предаване на белгийската обществена телевизия VRT от 2018 г., което разкрива расистки, антисемитски, сексистки и оправдаващи насилието публикации в затворени онлайн групи, използвани от членове на Schild & Vrienden. През март 2024 г. съдът в Гент признава Ван Лангенхове за виновен по редица обвинения, включително разпространяване на идеи за расово превъзходство, подбуждане към дискриминация и омраза, отричане или омаловажаване на Холокоста и нарушение, свързано с лютив спрей. На първа инстанция той получава ефективна едногодишна присъда, глоба и десетгодишна забрана да заема публична длъжност. JURIST описва подробно първоинстанционното решение.
След обжалването през юни 2025 г. наказанието е променено на една година условно и глоба от 1600 евро. Защитата оспорва начина, по който са събирани и използвани доказателствата, твърди, че част от публикациите не са направени лично от Ван Лангенхове, и се позовава на процедурни забавяния. На 13 януари 2026 г. обаче белгийският Касационен съд отхвърля жалбите, с което присъдата остава в сила.
Затова случаят не може коректно да бъде представян единствено като „осъждане за мемета, които той не е публикувал“. Това е позицията на защитата и на самия Ван Лангенхове, но съдилищата са достигнали до различни фактически и правни изводи. Новият спор около него обаче поставя още по-пряко въпроса за границите на политическото слово.
През май 2026 г. съдът в Льовен го глобява с 4000 евро за изказвания по време на двучасова университетска лекция от февруари 2024 г. В речта си той говори за миграцията, мултикултурализма, престъпността, образователните резултати и предполагаемите различия между етнически групи. Съдът го признава за виновен в подбуждане към омраза или насилие и в разпространяване на идеи, основани на расово превъзходство или расова омраза. По обвинението, свързано с пола, е оправдан. Според мотивите не е необходимо ораторът да призовава към конкретен насилствен акт – достатъчно е да насърчава обща нагласа на нетърпимост и отхвърляне към определена група. Решението и спорните изказвания са представени подробно от Brussels Signal.
Това е сърцевината на дебата. Ако за наказателна отговорност е достатъчно не подбуждане към конкретно престъпление, а създаване на „нагласа на нетърпимост“, границата между наказуемата омраза и радикалната политическа позиция става зависима в значителна степен от интерпретацията на съдията.
Европейската конвенция не защитава безусловно всяко изказване. Държавите могат да санкционират заплахи, подбуждане към насилие и определени форми на реч на омразата. Но политическата реч и дебатите от обществен интерес се ползват с особено високо ниво на защита. Затова решаващи остават контекстът, наличието на конкретен риск и пропорционалността на санкцията. Ван Лангенхове представя себе си като доказателство, че белгийското правосъдие е преминало от наказване на действия към наказване на политически идеи. Съдилищата, от своя страна, приемат, че той е преминал законовата граница и е използвал политическия дебат за разпространяване на расова омраза. Тъкмо този сблъсък превръща случая му в най-силния – и най-оспорвания – пример от дискусията в Европейския парламент.
Андреа Баларати: когато процесът се превръща в наказание
Андреа Баларати все още не е осъден. Но в неговия разказ тежестта на държавната намеса настъпва много преди присъдата. Италианският активист е организатор на Remigration Summit – събитие, посветено на идеята за връщане на мигранти в страните им на произход. В Европейския парламент той разказа, че разследването срещу него е започнало още когато е бил на 22 години. По думите му полицията е проследявала телефонните му контакти, разпитвала го е в продължение на четири часа и е задавала въпроси за възгледите му относно миграцията и демографската промяна. Баларати дори твърди, че сред проверяваните номера е бил контактът на човек, доставил пица до дома му. Тези подробности са част от личното му свидетелство и не са независимо потвърдени чрез публични материали по делото.
Потвърденото е, че през февруари 2026 г. съдът в Комо го изпраща на съд по обвинения за подбуждане към омраза и дискриминация. Според италианската агенция ANSA производството се отнася до коментари в Instagram от 2023 г. В тях Баларати говори за „никога неинтегрирани мигрантски банди“, определя положението като провал на мултикултурния модел и призовава италианците да изберат страна, да реагират и да действат. Прокуратурата разглежда съчетанието между характеристиките на мигрантските групи и призивите за борба като подбуждане към дискриминация и омраза. Баларати твърди, че отделни фрази са извадени от контекст, за да бъде уплашен и заставен да мълчи.
Пред Европейския парламент той заяви, че е похарчил около 7000 евро за адвокати и очаква същинският процес да започне едва през 2027 г. Ако тази прогноза се потвърди, между началото на разследването и първия съдебен процес ще са изминали години.
„На съд съм не като отделен човек, а като председател на сдружението си“, каза Баларати. Според него целта е не само да бъде санкциониран лично, а да бъде отстранен политическият глас на движението му.
Тук се проявява класическият аргумент за „процеса като наказание“. Дори ако подсъдимият накрая бъде оправдан, той вече е платил адвокатски разноски, загубил е време, понесъл е репутационни щети и е живял с риск от присъда. Самият Баларати твърди, че висящото обвинение пречи и на възможността му да намери нормална работа.
Разгледани заедно, трите истории очертават тенденция, която се засилва с всяка изминала година: непопулярните тези, свързани със суверенитета и свободата на словото, биват заглушавани. Когато гласовете станат твърде много и обичайните средства вече не са достатъчни, на сцената излизат „законът“ и властите. Под претекста за защита на европейските ценности, определени общности и установени политики заглушаването се узаконява, а институциите получават правомощия да го налагат. Това са практики, които все повече напомнят методите на тоталитарните и фашистките режими.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
