Петър Волгин използва дебат в Европейския парламент с участието на Кая Калас, за да отправи една от най-острите си критики към външната политика на Европейския съюз: според българския евродепутат проблемът на Брюксел не е просто Доналд Тръмп, а трайната зависимост на европейския политически елит от Вашингтон.
Кая Калас е върховен представител на ЕС по външните работи и политиката на сигурност и заместник-председател на Европейската комисия от 2024 г. — позиция, която я поставя в центъра на европейската дипломация в момент, когато войната в Украйна, конфликтът с Иран, кризата в Близкия изток и напрежението в отношенията със САЩ все по-често поставят въпроса дали ЕС има собствена външна политика, или само адаптира американските приоритети към брюкселски език.
Волгин атакува именно тази слабост. В обръщението си към Калас той заявява, че в Европейския съюз има държави, които казват „да“ на Вашингтон, „преди още да са чули какво ги питат“. Българският евродепутат припомня думите на държавния секретар на САЩ Марко Рубио, който в интервю за Fox News е посочил България сред държавите от НАТО, оказали подкрепа на Вашингтон по време на войната с Иран. Както вече писахме в КРИТИЧНО Рубио е откроил Португалия, Полша, Румъния и България като страни, които са били „много полезни“ на САЩ, като за някои от тях казва, че са отговорили „да“, още преди да им бъде обяснено какъв е въпросът.
Още по темата – Банановата република, в която всички казват „да“
Тази реплика се превръща в основа на тезата на Волгин: България не е изключение, а симптом. Според него в Европа има правителства, които са подчинени на Вашингтон, но още по-същественият проблем е, че самото ръководство на ЕС не показва готовност да води независима от Съединените щати политика.
„Да, в момента вие демонстрирате някакво недоволство срещу Доналд Тръмп, но това е недоволство срещу сегашния президент. Ако във Вашингтон управлява друг президент, например Камала Харис, то тогава брюкселският елит отново ще се превърне в пудела на Съединените щати“, казва Волгин в изказването си.
Това е най-силното политическо ядро на позицията му. Според него сегашното напрежение между Брюксел и Вашингтон не е доказателство за европейска автономия, а само за идеологическа неприязън към конкретния американски президент. Ако администрацията във Вашингтон бъде по-близка до предпочитанията на либералния европейски елит, твърди Волгин, ЕС отново ще заеме подчинена позиция — не защото е принуден, а защото сам е свикнал да мисли външната си политика през американската рамка.
Калас, Иран и въпросът за двойните стандарти
Волгин насочва критиката си към Калас през два конкретни примера — Венецуела и Иран. Той пита защо Европейската комисия, по думите му, не е реагирала принципно при залавянето и отвеждането на Николас Мадуро от американски сили, както и при ударите на САЩ и Израел срещу Иран.
Критиката на Волгин стъпва върху този правен и политически разлом. Според него Европейската комисия реагира избирателно: когато действията са на геополитически противници на Запада, езикът е категоричен; когато действията са на САЩ или техни близки съюзници, Брюксел преминава към дипломатически клишета, загриженост и мълчаливо приемане. Именно това Волгин нарича „липса на принципност“.
Въпросът му към Калас е поставен директно: кога Европейската комисия ще прояви повече смелост и повече принципност? Според самия Волгин отговорът на Калас е бил уклончив и не е засегнал същината — зависимостта на ЕС от американската външна политика и двойния стандарт при оценката на международноправни нарушения.
Европа срещу Тръмп — или Европа без собствена воля?
В центъра на тезата на Волгин стои разграничението между критика към Доналд Тръмп и реална независимост от САЩ. Според него европейските институции в момента демонстрират недоволство от Тръмп, но не и принципна дистанция от американската хегемония.
Това е важна разлика. Ако Брюксел критикува Вашингтон само когато в Белия дом стои неудобен за европейския либерален консенсус президент, тогава тази критика не е израз на суверенитет. Тя е вътрешнозападен идеологически спор. Истинска автономия би означавала ЕС да може да каже „не“ и на Тръмп, и на Байдън, и на Харис, и на всеки друг американски президент, когато европейските интереси, международното право или сигурността на държавите членки го изискват.
Точно тук Волгин поставя най-острата си диагноза: според него европейските елити не искат самостоятелна геополитическа роля, а предпочитат да бъдат морален придатък на американската мощ. Когато Вашингтон е управляван от политически близка администрация, зависимостта се представя като „трансатлантическо единство“. Когато Вашингтон е управляван от Тръмп, същата зависимост внезапно започва да изглежда неудобна.
В този смисъл фразата за „пудела на САЩ“ е груба, но не е случайна. Тя изразява възгледа, че ЕС не е стратегически субект, а политически рефлекс — реагиращ на американския курс, вместо сам да определя собствената си позиция.
Истинският въпрос: има ли ЕС собствена външна политика?
Сблъсъкът между Волгин и Калас не е просто поредна остра реплика в Европейския парламент. Той поставя въпрос, който става все по-труден за заобикаляне: има ли Европейският съюз собствена външна политика?
Официално отговорът е „да“. ЕС има върховен представител, дипломатическа служба, санкционни режими, стратегически документи и общи позиции. Но реалният въпрос е друг: когато интересите на САЩ и интересите на Европа се разминават, може ли Брюксел да избере Европа?
Волгин твърди, че не може — или поне че не иска. Според него ЕС реагира остро на Тръмп, защото Тръмп е неудобен за европейския либерален елит, но би се върнал към пълно подчинение при друга администрация във Вашингтон. Именно затова неговата критика към Калас е по-широка от конкретния дебат за Близкия изток: тя е критика към цялата архитектура на европейската зависимост.
Тази позиция може да бъде оспорвана. Може да се твърди, че в свят на войни, енергийни шокове и авторитарни сили Европа има нужда от САЩ повече от всякога. Може да се твърди и че НАТО остава основната гаранция за сигурността на континента. Но Волгин поставя друг въпрос: ако съюзът със САЩ означава автоматично съгласие с всяка американска война, всяка американска операция и всяко американско геополитическо искане, тогава това съюз ли е — или зависимост?
В този смисъл скандалната фраза за „пудела на САЩ“ може да звучи грубо, но удря по чувствително място. Защото зад нея стои въпросът, който европейските институции все по-трудно могат да прикриват с дипломатически формули: дали ЕС е самостоятелен играч в световната политика, или само по-цивилизовано говорещо продължение на Вашингтон.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
