На 31.05.2024год. Светият Синод на Руската православна църква реши, че не може да има съслужение с петима високопоставени български духовници. Причината е, че въпросните йерарси са „встъпили в църковно общение с разколници“, защото на 19 май са участвали в Истанбул в литургия с „представители на една от украинските разколнически групи“. Това според руските духовници е нанесло „сериозни щети на отношенията между Руската и Българската православна църква“.
По този повод Делян Пеевски изрази несъгласие, чиито основания може да се обособят в няколко пункта:
1.Православието в Русия е силно политизирано, политическата и духовна власт са срастнали в авторитарен режим
2.Руската църква официално подкрепя военната агресия на Русия срещу православна Украйна
3.Намесата на РПЦ в духовните дела на автокефалната БПЦ е знак за хибридна война, която Русия води срещу европейските ценности и цивилизация
МОЕТО МНЕНИЕ :
1.Идеята за създаване на автокефална ПЦУ възниква много преди началото на СВО в Украйна и спорът за независимостта и е каноничен
2.БПЦ не е признала официално независимостта на ПЦУ
3.БПЦ не е изразила официална позиция относно възстановяването на наказаният заради разкол Филарет Денисенко създал йерархията на УПЦ Киевска патриаршия
4.БПЦ избирателно прилага каноничното право:
През 1998год. прилага правилата на I, VI и VII Вселенски събори за снизхождение към разколниците и условията за възстановяването им.
През 2024 год. 3-ма български митрополити и 2-ма епископи извършват съслужение с представители на една от украинските разколнически групи и които не са възстановени по правилата на I, VI и VII Вселенски събори
5.Руската православна църква, а не Вселенската патриаршия е отлъчила Филарет Денисенко създал йерархията на УПЦ Киевска патриаршия и само тя има право според каноничното право да го възстанови и то при определени условия.
Едностранното решение на Константинополската патриаршия за приемане на украинските разколници с техните санове не може да се смята за канонично, защото не са изпълнени двете най-важни условия: покаянието на разколниците и тяхното помирение с онази църква, от която са се отцепили те, и която им е наложила запрещения
6. РПЦ не е признала независимостта на УПЦ заради конкретни нарушения на каноничното право / неканоничните действия на Константинополската патриаршия в Украйна , изразяващи се в нарушение на забраната за общение с лица, „общуващи с отлъчени от общение“ (2 правило на Антиохийския събор). / , което няма връзка и е преди началото на СВО.
7. В изявлението си РПЦ изразява позиция, че е невъзможно съвместно служене с посочените български йерарси, защото „са влезли в църковно общение с разколниците“. В това изявление не се посочва БПЦ, а конкретни български духовници, с които РПЦ отказва съвместно служене поради нарушаване правилата на каноничното право.
Това решение на РПЦ последователно следва позицията им относно независимостта на ПЦУ. Основанието е едно и също – църковно общение с разколници в нарушение на каноничните правила. Поради едно и също нарушение РПЦ не приема независимостта на ПЦУ, както и отказва да служи с петима български духовници.
8. Участието на петимата български духовници в извършената в Истанбул на 19 май литургия не е акт на БПЦ на основание решение на Светия синод на БПЦ , а е извършено по лична воля и решение и в този смисъл представлява личен акт на конкретни български духовници. Поради това не ангажира БПЦ с действията им.
9. Изявлението на РПЦ не може да се квалифицира като намеса в духовните дела на БПЦ, тъй като по съществото си е решение за действия на Руската православна църква във връзка с конкретно лично поведение на български духовници, извършено в нарушение на каноничното право , необвързващо БПЦ.
Ако се приеме противното, би следвало, че с непризнаване независимостта на ПЦУ Руската православна църква се меси в делата на Вселенската патриаршия, доколкото основанието е едно и също в двата случая. Няма подобно изявление дори от Вселенския патриарх.
10. Решението на РПЦ по съществото си е упражняване на право /да откаже съслужение/, но и на задължение /да спазва правилата на Вселенските събори/
ФАКТИТЕ:
Проектът, свързан със създаването на автокефална Украинска църква беше предложен през 2018 г. от президента Петро Порошенко.
Години преди това, на 27.05.1992 год. бившият митрополит Киевски и на цяла Украйна Филарет Денисенко е запретен в свещенослужение, а на 11 юни 1992 г. е низвергнат от Архиерейския събор на Руската православна църква поради „създаването на разкол“, „авторитарни методи на управление… тотално игнориране на съборния глас на Църквата“, „клетвопрестъпничество“, „съзнателно изопачаване на решенията на Архиерейския събор“, „единолично присвояване на съборната власт“.
Поради липсата на покаяние и продължаващата разколническа дейност, в това число и на територията на други автокефални църкви,
Руската православна църква през февруари 1997 г., отлъчва монаха Филарет от Църквата и го предава на анатема.
Въпреки нееднократните му жалби до Константинополския патриарх, неговото осъждане е документално признато от Константинополската и другите поместни Православни църкви.
През октомври 2018 г. Константинополската патриаршия внезапно заявява, че е разгледала поредната жалба на Филарет и го е възстановила в неговия сан и в бившето му достойнство на митрополит Киевски. Синодът на Вселенската патриаршия потвърди тогава и решението за предоставяне на автокефалия на Украинската православна църква и отмени решението си от 1686 г. за преминаването на Киевската митрополия под юрисдикция на Московската патриаршия.
Структурата, създадена от Константинополската патриаршия, е съставена почти изцяло от представителите на двете разколнически групи. От 90-те епископи на каноничната църква само двама преминават към новата организация. Оглавяваната от законния Киевски митрополит Онуфрий Украинската православна църква си остава, както и преди, най-голямата религиозна конфесия в страната както по броя на епископите, духовенството и енориите, така и по броя на вярващите.
Руската православна църква категорично отказа да признае независимостта на ПЦУ и я обяви за разколна. Мотивът – неканоничните действия на Константинополската патриаршия в Украйна, изразяващи се в нарушение на забраната за общение с лица, „общуващи с отлъчени от общение“ (2 правило на Антиохийския събор).
Уместно е да се напомни как по време на V Вселенски събор светият император Юстиниан е призовал отците на събора да прекратят споменаването на папа Вигилий, като „не споменават повече чуждото на християните негово име в светите диптихи, за да не се приобщят сами към нечестието на Несторий и Теодор“.
В решението си Руската църква посочва, че „не се е отделила и не се отделя от нищо, което е свято и наистина църковно в Константинополската църква, но при това не смята за възможно да участва в неканоничните деяния на нейния предстоятел, стремейки се да огради от тях своите верни чеда.“
ЗАКОНЪТ
Първото и най-необходимо условие за прилагането на икономия (снизхождение) при приемането на разколнически епископи или клирици в Църквата е тяхното покаяние.
Св. Василий Велики в своето 1-во правило нарежда „отделилите се в самочинни сборища да се поправят с прилично покаяние и обръщане, и пак да се присъединяват към Църквата“. Необходимостта от покаяние единодушно сочат в своите тълкувания на посоченото правило и тримата най-авторитетни византийски канонисти Йоан Зонара, Теодор Валсамон и Алексий Аристин.
Правило 8 на I Вселенски събор, посветено на начина за приемане на връщащите се от разкол, нарежда тези хора да бъдат приемани само след поднасяне на писмено удостоверение, че ще следват във всичко определенията на Вселенската църква. VII Вселенски събор приема в общение иконоборческите епископи едва след като всеки от тях прочита публично своето отричане от предишните заблуди (1 Деяние на VII Вселенски събор).
Прилагането на принципа на икономията /снизхождение/ към разколниците е възможно само при спазване на друг принцип, според който каноничните запрещения могат да бъдат отменени само от онзи субект на църковната власт, който ги е наложил.
5 правило на I Вселенски събор определя, че „по отношение на онези, които епископите, всеки в епархията си, са отлъчили от общение… трябва да важи правилото, с което се постановява: отлъчени от едни не трябва да се приемат от други“ ( също 32 Апостолско правило и 6 правило на Антиохийския събор). При това съгласно 2 правило на VI Вселенски събор, утвърдил съответните постановления на Картагенския събор, отлъченият от събора на своята църква няма правото да обжалва това решение пред съда на патриарха на друга църква.
Въпросът за свалянето на запрещенията, наложени на разколниците, и приемането им в техния сан може да бъде положително решен или от църквата, която е наложила тези запрещения, или от Вселенски събор, но при задължително участие и отчитане на позицията на онази Поместна църква, която е пострадала непосредствено от дейността на разколниците.
В най-новата църковна история по този начин е сложено началото на лечението на разкола в Българската православна църква на Всеправославния събор в София през 1998 г., който по икономия /снизхождение/ прие в техния сан разколническите йерарси, след като последните заявиха публично покаяние и се възсъединиха със своя законен предстоятел – Българския патриарх Максим.
Ето защо едностранното решение на Константинополската патриаршия за приемане на украинските разколници с техните санове не може да се смята за канонично, защото не са изпълнени двете най-важни условия: покаянието на разколниците и тяхното помирение с онази църква, от която са се отцепили те, и която им е наложила запрещения.
Изключителни ли са властовите пълномощия на Константинополските патриарси в цялата Православна църква според учението за „трансграничната отговорност“ на Константинополския патриарх при окончателното решаване на различните канонични ситуации, възникващи в другите Поместни църкви, учението за правото му като „върховен надзорник“ и „арбитър“ да решава споровете между Поместните църкви, учението за „първенството по власт“?
Тази нова доктрина влиза в противоречие със Свещеното Предание на Христовата Църква, изопачава грубо светоотеческата еклисиология, води към създаване на модел за църковно управление, близък до средновековния папизъм.
В тази връзка е добре да се припомнят думите на Патриаршеското и Синодално послание на Константинополската църква от 1895 г., относно православното разбиране за първенството: „От това правило [28 правило на IV Вселенски събор] се вижда, че Римският епископ е равночестен на епископа на Константинополската църква и на епископите на всички други църкви, и в нито едно правило и при нито един отец няма дори намек за това, че епископът на Рим е единствен началник на Вселенската Църква и непогрешим съдия на епископите на останалите независими и автокефални църкви“.
Интересно е, че на 20 юни 2020 г. именно Филарет Денисенко заяви, че от историческа гледна точка всички претенции на Константинополската патриаршия да ръководи други Църкви са неоснователни. Той говори за това в интервю пред телевизионния канал ZIK.
В обобщение – църквата не се изчерпва със Светия синод и духовниците. Църквата са всички вярващи, всички изповядващи православието като религия. Те определят правилата и чрез тях дали и колко правилни са действията на духовниците, независимо от ранга им.
В тази връзка свещеници от Пирдопска духовна околия изпратиха отворено писмо до Светия Синод на БПЦ с настояване тримата митрополити и двамата епископи, които съслужиха с неканоничната Православна църква на Украйна да понесат отговорност за действията си.
Никой – било то висш духовник или политик няма право да говори от името на вярващите, които са мнозинството от православната българска църква. И никой няма привилегията да нарушава закона – светски или каноничен.
Предстои избор на Български Патриарх и този избор ще определи пътя на православието в България – в разкол или единни във вярата. Политически ли ще е изборът и кого ще обслужи? В опасност ли е Българската православна църква и кой носи отговорността за това?
Ние сме църквата и решаваме!
Румяна Ченалова
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски