Можем да прибавим Ричард Медхърст към Тулси Габард, Скот Ритър, Амбъл Крейг Мъри, Джулиан Асанж и много други, които са преследвани, арестувани и хвърляни в затвора от органите на полицейската държава в САЩ, Обединеното кралство, ЕС и Канада заради практикуването на изчезващата журналистическа професия. Щом Ричард Медхърст може да бъде арестуван на лондонско летище за „изразяване на мнение или убеждение, което подкрепя забранена организация“, разбираме, че свободата е мъртва и журналистиката вече не съществува.
Единственото, което на западните журналисти е позволено да правят днес, е да подкрепят официалните лъжи в официалните наративи, които се използват за изграждане на фалшивата реалност, в която живеем.
Вече нямаме BBC, New York Times, London Times, ABC, NBC, CBS, които да държат правителството отговорно. Това, което имаме, са министерства на пропагандата, които подкрепят официалните наративи. Работата на западните медии е да лъжат хората от името на управляващата ги върхушка.
Както става ясно от нарастващото сплашване на алтернативните медии, способността за изразяване на истината бързо изчезва в западния свят.
Скоро ще бъдем затворени в Матрицата и няма да има свръхчовешка опозиция.
От години не можем да повярваме и на една дума, която чуваме от „ New York Times“, „Washington Post“, NPR, CNN, „Fox News“, ABC, CBS, NBC, лондонските „Times“, „Telegraph“, „The Guardian“ или основните европейски медийни източници.
Представата, че Западът е свободен, е шега. Когато няма свободно изразяване, има само тирания. И точно това е западният свят. Тирания.
Причината, поради която западните правителства не изпитват никакви затруднения да подкрепят нацистките правителства в Украйна и Израел, е, че самите те са нацисти.
Медхърст описва ареста си. Това ми напомня за книгата на Франц Кафка „Процесът“ – история за човек, който е арестуван от безотговорен орган, който го преследва, без да му разкрие престъплението, за което е наказан. Точно това се случи с Джулиан Асанж, който изгуби десет години от живота си заради чиста тирания, тирания, подкрепяна от американските консерватори, които са толкова крайно глупави, че бяха убедени от официалните наративи, че той е руски шпионин срещу Америка. Как оцелява толкова глупав народ. Не може. Полицейската държава, в която се влюбиха, сега се затваря около тях.
Ето го Ричард Медхърст, за да ви разкаже за това:
Арестуваха ме на летище Хийтроу като „терорист“ заради журналистическата ми дейност
Казвам се Ричард Томас Медхърст.
Аз съм международно акредитиран журналист от Обединеното кралство.
В четвъртък, когато кацнах на лондонското летище Хийтроу, веднага бях ескортиран от самолета от 6 полицейски служители, които ме чакаха на изхода от самолета.
Те ме арестуваха – не ме задържаха, а ме арестуваха по член 12 от Закона за тероризма от 2000 г. и ме обвиниха, че уж „изразявам мнение или убеждение, което подкрепя забранена организация“, но не ми обясниха какво означава това.
Единият офицер ми взе чантите и ми каза: „Виж, приятелю, можеш да бъдеш закопчан тук пред всички или там. Изборът е твой.“
Отведоха ме в съседна стая, претърсиха ме, конфискуваха телефона ми.
Не ми беше позволено да информирам семейството си.
Въпреки че бях спокоен и сътрудничех, бях окован с белезници, които изложиха раменете ми в неудобно положение, а китките ми – една върху друга, а не една до друга. Белезниците бяха изключително стегнати. Въпреки че полицаите ги поразхлабиха, те ми оставиха следи в продължение на два дни.
Полицаите ме изведоха на самолетната писта и ме вкараха в полицейски микробус, който по същество представляваше подвижна клетка, и ми съобщиха, че всичко се записва.
Фургонът беше тесен. Трябваше да се боря през цялото време, за да запазя равновесие и да се опитам да не падна, докато пътувахме към полицейския участък.
След като влязох в участъка, ме претърсиха отново за втори път в рамките на 10 минути.
Казаха ми да седна на една пейка, да си събуя обувките, да си сваля чорапите. Казаха ми да обърна чорапите си навън и да ги държа нагоре, за да ги проверят полицаите. Също така ме накараха да държа краката си нагоре, за да ги проверят.
Служителите ме заведоха в стая с ултравиолетови лампи, за която ми казаха, че се използва за залавяне на крадци, напръскани с нещо – нямам представа защо го направиха, след като току-що ме бяха свалили от самолет.
След това куфарът ми беше отворен във фоайето и обискиран; иззеха цялото ми журналистическо оборудване и устройства, включително телефони, сим карти, безжични микрофони, микрофони и слушалки. Дори връзките на обувките ми.
По-късно ми взеха ДНК, пръстови отпечатъци, отпечатъци от длани и ме фотографираха.
Поставиха ме в карцер, в студена килия, която миришеше на урина. Нямаше почти никаква светлина, а леглото – ако изобщо може да се нарече легло – представляваше малък бетонен перваз с тънък матрак. В килията нямаше прозорци. Нямаше отопление. Нямаше тоалетна хартия. Бях записван 24 часа в денонощието, с аудио и видео – дори когато ходех до тоалетната.
Трябваше да ям храна с парче картон, което се предполагаше, че трябва да сгънеш на две, за да изгребеш храната.
От полицията казаха, че имам право да информирам някого, че съм затворен. Затова казах, добре, искам да се обадя на семейството си. Но после ми казаха: „ами, обаждането ви не се приема, поради естеството на предполагаемото престъпление“.
Тогава ги попитах: ами какъв е смисълът от правото за обаждане, ако можеш да го оттеглиш произволно? Защо изобщо ми казвате, че имам това право?
И един от тях каза нещо от рода на: „ами то не е абсолютно право. То може да бъде оттеглено“.
По същия начин те казаха, че имам право да знам защо съм задържан. Така че аз попитах (отново), а полицаите казваха нещо от рода на: „Аз не съм запознат: „ние сме само служителите на ареста, не знаем“ или „това ще ви бъде обяснено по време на разпита“, или някакъв друг общ отговор.
Въпреки любезността и приветливостта на полицаите, имах чувството, че целият процес е предназначен да ме унижи, сплаши и обезчовечи; да ме третира като престъпник, въпреки че те трябваше да са наясно с произхода ми и с това, че съм журналист.
Почти през цялото време, от момента на арестуването ми до освобождаването ми, бях под наблюдение – било то в полицейския микробус, в участъка, в килията – навсякъде. Никакво лично пространство.
Много от молбите ми също бяха забавени или направо игнорирани.
Когато бях задържан, няколко пъти поисках вода. Полицаите винаги казваха „разбира се“, но в крайна сметка чаках с часове за една малка чашка вода.
Попитах дали мога да си взема дрехите, защото бях по тениска, беше ми студено и не можех да спя. Казаха, че ще ми дадат пуловер, но така и не го направиха. Въпреки че един пазач ми даде второ одеяло.
Виждате ли, трябва да настоявате и да мрънкате за най-елементарни неща. Ето защо се страхувах, че дори няма да се обадят на адвокат за мен.
Успях да се видя с медицинската сестра само в един случай. Но в три други случая, когато поисках да видя с нея, те казваха „да“, а после нищо.
В продължение на много часове никой на света не знаеше какво се е случило с мен и къде се намирам.
Само полицията можеше да извика адвокат за мен. Трябваше да питам 4-5 различни охранители в продължение на няколко часа, докато най-накрая получих обаждане.
Някои от обажданията на адвоката ми не се получиха или не бяха приети. За едно от обажданията на адвоката ми беше казано, че ще бъде слушано, и затова той категорично отказа да го приеме.
Общо взето, прекарах почти 24 часа в ареста. В нито един момент не ми беше позволено да говоря с член на семейството или приятел.
След 15 часа чакане най-накрая бях разпитан от двама детективи. Разпитът продължи само около час, час и половина.
Така че явно не е имало нужда да ме държат там през цялото това време.
Но смятам, че това беше направено умишлено, за да се опитат да ме разтърсят психологически.
Това не се получи.
Категорично и напълно отхвърлям всички обвинения от страна на полицията.
Аз не съм терорист. Нямам криминално досие.
Преди този инцидент никога не съм бил задържан през целия си живот.
Аз съм продукт на дипломатическата общност и съм възпитан да бъда антивоенен.
И двамата ми родители са носители на Нобелова награда за мир за работата си като миротворци на ООН. Те оказаха огромно влияние върху моя мироглед и възгледи и ми внушиха важността на дипломацията, международното право и мира.
Аз самият съм жертва на тероризъм. Когато учех в британското училище в Исламабад, египетското посолство в съседство с моето училище беше взривено при двоен бомбен атентат.
Категорично и недвусмислено осъждам тероризма.
Аз съм от рода Медхърст. Семейството ми живее от 1000 години в тази страна. Произхождам от дълъг род държавни служители. Баща ми е служил в лондонската полиция, преди да постъпи в ООН. Той е експерт и авторитет в областта на борбата с тероризма, който ме научи на много неща. Дядо ми е бил в Кралските военновъздушни сили по време на Втората световна война, а баща му преди него в британската армия през Първата световна война.
Може би нямам същия професионален път като тях, но считам журналистиката си за обществена услуга и за начин да дам своя принос за страната, като предоставям алтернатива на основните медии.
Обичам страната си и уважавам нейните закони и правни институции.
Въпреки това имам чувството, че такива като мен, които говорят и отразяват ситуацията в Палестина, са обект на нападение.
Бях резервирал билета си за Лондон още същия ден. Въпреки това цял екип полицаи беше мобилизиран, за да ме арестува и разпита. Ето защо почувствах, че това е предварително планиран, координиран арест.
Много хора са били задържани (в арести и затвори) във Великобритания заради това, че са журналисти. Понякога по силата на Закона за тероризма, понякога не.
Спомням си за Джулиан Асанж, Крейг Мъри, Кит Кларенберг, Дейвид Миранда, Ванеса Били.
Доколкото ми е известно обаче, аз съм единственият журналист, който е бил арестуван и задържан за срок до 24 часа по член 12 от Закона за тероризма.
Имайте предвид условията, които изложих по-рано: психологическият елемент, че ви карат да чакате безкрайно, не ви казват в какво сте обвинен, нито кога ще бъдете разпитан.
Въпреки че бях освободен без условия, не смятам, че освобождаването ми под гаранция е наистина безусловно.
На практика съм в несигурност, без да знам дали ще ми бъде повдигнато обвинение след 3 месеца, или ще вляза в затвора.
Журналистиката е моето препитание. Имам етична и морална отговорност пред широката общественост да информирам. Но имам чувството, че ми е поставен намордник.
Просто не знам дали и как изобщо ще мога да работя през следващите месеци. Палестина – хуманитарната криза в Газа – остава най-належащата новина в света, но изглежда, че всяко изявление, независимо колко невинно, фактически и добронамерено е то, може да бъде изкривено и превърнато в престъпление от най-висш порядък.
Точно това е опасността и абсурдността на Закона за тероризма, които винаги съм се опитвал да внуша на обществеността, много преди самият аз да стана негова жертва.
Той излезе извън контрол и няма място в една демокрация.
Законите за борба с тероризма трябва да се използват за борба с истинския тероризъм, а не с журналистиката.
Не можем да се наречем демокрация, докато репортерите са сваляни от самолети, задържани и третирани като убийци.
Отвратен съм, че съм политически преследван в собствената си страна.
Тъй като не знам дали ще мога да отразявам събитията като журналист през следващите месеци, любезно ви моля за подкрепа през тези времена.
Свободата на печата и свободата на словото наистина са обект на атака. Държавата прилага репресии и ескалира, за да се опита да спре хората да говорят открито срещу съучастието на нашето правителство в геноцида.
Моля, застанете не само с мен, но и с останалите, които все още са затворени. Знам през какво преминават, а най-доброто облекчение е да знаеш, че хората отвън се борят за теб и правят всичко възможно, за да те измъкнат!
Благодаря ви!
Ричард Медхърст
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски