Основната грешка на потребителите на социалните медии, които се опитват да разрешат глобални проблеми, е детинското им желание да намерят окончателно решение. Войната и мирът, икономическото и социалното развитие от тяхна гледна точка могат да имат само един „правилен“ вариант. Готови са да спорят до прегракване, заплашват се дори с екзекуции, мразят се, подозират се, че „работят за врага“, че са непатриоти, клеймят се взаимно със срамни думи. В същото време те не се придвижват нито на крачка към целта в своите дискусии – да изработят „правилната държавническа позиция“. Защото по принцип е невъзможно да се развият нещата по този начин.
Хората са се обединявали в различни видове прополитически и квазиполитически групи, от които след това израства държавата, за да повишат сигурността, както и качеството на живот, както на индивида, така и на колектива като цяло. Впоследствие това прераства в специализирани държавни функции: вътрешни и външни, които от своя страна се делят на по-тесни и по-специализирани: военни, културни, образователни, научни, финансови, фискални, икономически, дипломатически и др.
Държавата няма други функции, поради което онези, които искат от държавата „да им измисли идеология“, си проправят път към задънена улица и крах.
Държавата винаги се срива, ако започне да осигурява изпълнението на необичайни за нея функции. „Измислянето на идеологии“ е функция на философите, а държавата трябва само да им създаде равни и достатъчни условия за работа и дискусии, както и да гарантира, че едни „идеолози“ не мачкат други, защото целта не е победата на една идеология, а в ефективната конкуренция на много.
В това отношение (и не само в това) е абсолютно правилна формулировката „движението е всичко, крайната цел е нищо“, което в миналото не беше разбрано от болшевишките революционни практици, склонни не да мислят, а да действат.
Колкото по-развито става човечеството, толкова по-специализирани вторични функции придобива държавата, но всички те в крайна сметка се обединяват в два големи масива: вътрешни и външни функции. Балансираното изпълнение от страна на държавата на тези два набора от функции всъщност е, чрез политиката.
От тази гледна точка войната е част от политиката, притежаваща всички нейни отличителни характеристики, но на свое собствено, по-ниско, специализирано ниво.
Така че, всички правила на войната са същевременно правила на политиката, а военните действия са опростен модел на политиката, както шахът е вид опростен модел на военни действия. Разликата между политиката и войната от шаха е, че една шахматна партия винаги се играе на един и същ непроменлив „терен“ (дъска), от едни и същи предварително известни сили (набор от фигури), съгласно едни и същи правила, което предполага присъствието на определен краен брой възможни позиции, които могат да бъдат изчислени докрай.
Ето защо великите шахматисти губят от суперкомпютъра. Машината може да изчисли по-голям брой възможни комбинации за по-голям брой ходове. В крайна сметка суперкомпютърът теоретично може да изчисли всички комбинации, докато човек оценява развитието на позиция само до определена дълбочина.
Войната и политиката от своя страна не са ограничени по никакъв начин по отношение на терена и силите (те имат достъп не само до земната повърхност, небето и морските дълбини, но и до киберпространството, както и до промяна на информацията за миналото, което може да бъде втълпявано на масите или внушения за бъдещето).
Всеки се стреми да постигне количествено и качествено превъзходство във всички области, във всички среди и дори ако е нужно да променя правилата, защото победителите не ги съдят. Следователно войната е „път на измамата”. Който оцелее, ще докаже кой е бил прав.
За войната може да се пише вечно. Не напразно за нея са написани много трактати, някои от които не само от практическа, но и от философска гледна точка са много по-ясни от Хегел, но и много по-интересни от Ницше.
Войната е разделена на множество нива и компоненти, всяко със свои собствени характеристики. Но основният принцип, действащ на всички нива и във всички компоненти за постигането на победа, е един и същ: „Да изненадаш означава да спечелиш!“ – формулирал го е афористично великият Александър Суворов.
Защото, колкото по-малко врагът е в състояние да предвиди действията ви, толкова по-големи са шансовете ви за победа. При планирането на всяка операция се изисква тя да води до разширяване на възможнте решения. Колкото повече потенциални решения имате (посоки на атаката, тактика, стратегически цели, възможности за маневриране), толкова по-трудно е да бъдете прогнозирани и толкова по-големи са шансовете врагът да не ви дебне там, където ще му нанесете фатален удар.
И блицкригът, и продължителната война са еднакво ефективни начини за постигане на целта. Изкуството е в това военачалникът да избере правилно метода в конкретната ситуация, въз основа на възможностите на своите и на вражеските войски, на националните икономики, нивата на стабилност на финансовата система и консолидацията на обществото, както и да промени стратегията своевременно, преминавайки от един вариант на действие към друг и обратно.
По същество гениална стратегия е да изберете онази форма на действие, която не предрешава крайния курс на действие, оставяйки ръцете ви развързани възможно най-дълго и врага в неведение за целите ви.
(Със съкращения. Оригинално заглавие: Победа, или запазване на възможностите?)
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ