– Проф. Григорова, и откриването и закриването на Олимпиадата в Париж беше възприето изключително противоречиво от много хора по света. Как го разчетохте Вие? Какви внушения разчетохте в “спектаклите“?
Като евро-вакханалия върху пепелта на католическата катедрала Нотр Дам дьо Пари, и вместо музика за орган – оргия за джендъри. Демонстративно християномразие с безобразна и бесообразна анти-Тайна вечеря, анти-евхаристия.
А когато искаш да поругаваш Христа, винаги се гавриш с човека.
Дали ще е пеещата глава на гилотинираната Мария-Антоанета (хелоуинска забава със смъртта), или ще е разплакана спортистка, принудена да с извини на пребилата я “мъжка боксьорка” (феминистките и феновете на Истанбулската конвенция одобряват, а вероятно очакват бъдещ златен медал на “мъжка художествена гимнастичка”), или ще са плувци, повръщащи канализацията на Сена (СЗО не се смущава от липсващите санитарните норми).
Достоен протест беше “хиксчето” на нашата боксьорка Светлана Каменова. “Х” обаче би имало истински смисъл, не ако идва от “хромозоми”, а от Христа.
Когато християните са извеждани на гладиаторските арени, с отрязани езици, за да не възхваляват с песнопения Христа, те показват с ръцете си “Х”, свидетелство, че загиват за вярата си, и че тяхната смелост и мъченичество не са напразни.
На другия бряг на олимпийската Сена беше православният Джокович, който пред целия свят целуна кръстчето си и благодари на Бога за победата си, и изми целия катран от откриването на игрите.
– Как си обяснявате факта, че в голямата си част българският народ не изостави позитивната си емоционална обвързаност с Русия, руската култура и идентичност?
Понеже сме на олимпийска вълна, спомнете си за руското откриване на зимната олимпиада в Сочи, когато минаваха българските спортисти, а на екрана показаха картата на Санстефанска България, един миг, намигване – от сърце към сърце. Вместо позлатения повелител на мухите от Париж’2024 (става за реклама на хлебарки между другото) в Сочи’2014 издигнаха във въздуха кубетата на св. Василий Блажени под камбанен звън. Вместо униформените сиви мумии под летящия Том Круз от Париж (разнообразие по глобалистки), в Сочи на небето се рееше момиченце сред звезди, докато на земята бе показана природата на Русия с всички нейни народи, в цялата им красота (разнообразие по руски). Кое “разнообразие” ни е по-близко, според Вас? И не само на нас.
– Прозира ли целенасочена политика на Запада през последните десетилетия за умишленото окарикатуряване на религията и вярата. Защо?
Ако под “Запад” разбирате не географска, нито геополитическа величина, а по-скоро цивилизационна, на Запада като “отстъпление от християнството”, то това е специфика на европейската цивилизация не от десетилетия, а от Ренесанса и Просвещението, които са плод на 1054 г. (схизмата и отпадането на католиците от Православната църква).
През ХХ век най-западна и най-безмилостна в антихристиянско отношение е болшевишка Русия/СССР до предверието на Втората световна война, когато Сталин разбира, че човек се жертва за вяра и родина, а не за “пролетарска диктатура”, и връща избора на патриарх на Руската православна църква, възстановява руските исторически герои и променя химна – вместо Интернационала, съветският химн възпява Святата Рус и остава като музиката, символизираща триумфа на Победата от 9 май.
Европейският съюз се отказа от Християнството като основа на европейската цивилизация и идентичност през 2004 г. – оттогава до олимпийската “езическа кочина” (по-точното определение на Кристиян Шкварек) минават 20 години. Не става дума само за пошлост и анти-естетика в стил “Шарли Ебдо”, от която може да се спасите, като прехвърлите канала на телевизията. Вече се налагат законодателни норми с неприкрита цел – диктатура на джендър малцинството – gender lives mаtter.
Съвременна Русия е антиподът на постхристиянския Запад, особено след като Руската федерация дръзва да хвърли ръкавицата на джендър глобалистите през март 2012 г., когато забранява пропагандата на ЛГБТ в училищата.
Именно оттогава, далеч преди присъединяването на Крим (2014), започва систематичното завръщане към русофобията в западните медии, описано от Пушкин през 1831 г.: “Озлобена Европа напада Русия не с оръжие, а с всекидневна, бясна клевета”.
Българският парадокс на “силата на немощния”, когато силата е от Бога (парадокс за светския поглед, очевидност за християнския), при цялата си геополитическа и мутрокапиталистическа зависимост, с отказа от Истанбулската конвенция (2018) и със закона за забрана на ЛГБТ пропагандата в училище (2024) превърна България в островче на хуманизъм/човеколюбие в ЕС, защото не преследва ЛГБТ+, но и не позволява да се пропагандира сред децата, нито да се налага различието като норма, че и като превъзходство (справка “мъжки боксьорки”), защото всеки е важен, all lives matter.
– С какво Православието пречи на Запада, къде го спъва, какви сметки обърква?
Само с присъствието си Православието уличава Запада, че е отстъпил от Християнството, а оттук и че е обречен, спъва му илюзията за изключителност и неограничена власт,
защото православният човек е свободен, не подлежи на дресура, дори когато Западът доминира политически и икономически. Кръстоносци изгарят живи нашите 26 Зографски мъченици в кулата на българския манастир в Атон, защото не предават вярата, отказват да се покатоличат. И кой медиевист може със сигурност да каже католиците кръстоносци по време на своите походи кого избиват с повече ярост – православните или мюсюлманите?!
Пречката на Запада е постхристиянският Запад, не Православието.
– Може ли да кажем, че това изпитание, всъщност война между доброто и злото, и изходът от нея, ще предопредели бъдещето на хората?
Война между доброто и злото няма в дуалистичния смисъл на равнопоставени сили, защото злото е победено с Възкресението Христово. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ Възкръсна Христос и ти биде повален! Възкръсна Христос и паднаха демоните!” [из Пасхално слово на св. Йоан Златоуст].
Войната е за човешките души – и ние имаме свободната воля, на дело да изберем на от чия страна да бъдем, при Победителя, или при победените.
В сърцето на София, на площада пред катедралата “Св. Александър Невски”, в деня на откриването на Олимпиадата на 26 юли беше представена музикалната поема “Рилският пустинник” за св. Йоан Рилски. Две перспективи в един ден – Рилската и Парижката, всеки има свободата да избере своята.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски