Какво имаме предвид, когато единодушно, с целия народ, повтаряме „не можеш да лъжеш“ на Белоусов? Това не е толкова тривиално. Лъжата е антитеза на истината. Но истината не е проста, за да я намерим, е необходимо да свършим огромна работа, която могат да свършат само хора на духа – светци, пророци, гении, философи. Истината е Бог и пътят към Него. Явно все пак не става дума за това.
По-нататък. Държавата, особено в условията на война, не е длъжна да предоставя всички подробности за случващото се на всички. Някои неща трябва да бъдат пропуснати, а други – описани пристрастно. Но никой не изисква това, когато ги помолим да спрат да лъжат. Има и нещо друго.
В действителност хората имат много тънък усет за това как властите се отнасят към тях.
И под „лъжи“ те разбират ситуацията, когато властите цинично потъпкват тяхната субективност, когато просто им се подиграват, искрено смятайки ги за глупава, раболепна, покорна маса, която ще преглътне всичко – всяко най-идиотско обяснение, ще изпълни всяко най-нелепо искане, ще повярва на всяка глупост.
Именно това е лъжата – веднага разпознаваема и фиксирана – която предизвиква възмущението и яростта на хората.
Народът дава своята власт на държавата съзнателно и доброволно. Да води народа към победа и просперитет, да създава ред и да гради бъдещето. Народът се подчинява на държавата дотолкова, доколкото тя изпълнява стремежите на народа. И тя действа успешно, разумно, справедливо и най-важното – честно.
Ако народът смята, че това е така, той не обвинява държавата в лъжа – независимо дали е информиран изцяло или частично, безпристрастно или пристрастно. Разбира се, че е непълно и разбира се, че е пристрастно. Но това не е лъжа. Става дума за спасение. Лъжата не е за информиране, а за справедливост. И за правилното – честно – отношение на властите към народа си. Това е най-важното нещо. Народът прекрасно знае в какво се състои това правилно отношение. Техните уши отлично различават мелодията на справедливостта – във всеки грохот на събитията.
Елитът знае това много добре. И тук той прави екзистенциален избор: да бъде с народа, т.е. да бъде самият народ, негова част, или да бъде над него, като колониална администрация, по същество принадлежаща към друга култура, друга цивилизация.
Социолозите (О.Кошен) говорят за два народа в едно и също общество – „голям народ“ и „малък народ“. „Малкият народ“ е елитът. Когато елитът е руски (по дух и етика), той не се обособява в „малък народ“, а остава част от големия. Но когато се откъсне от него, отчужди се, той се превръща в „малък народ“ докрай. Именно тогава започва лъжата. Този, който лъже „големия народ“, е „малкият народ“. Обратното също е вярно.
Ето как разбрахме думите на новия министър на отбраната: ерата на всемогъществото на „малкия народ“ е към своя край. Властите грешат и могат да грешат – историята винаги е отворена, в нея постоянно се води борба между доброто и злото. Нищо не е гарантирано.
Но властите – особено в условията на жестока война – трябва да живеят, да се борят и да страдат заедно със своя народ. А когато си на война, няма да излъжеш, болката и духът ти, руската ти съвест няма да ти позволят да го направиш.
„Малкият народ“ днес стремглаво бяга от Русия. И лъже от чужбина, открито заставайки на страната на врага. Но врагът си е враг.
Когато той е на другата страна, всичко зависи от добрия изстрел. Врагът лъже. Ето защо той е враг. Но тези, които са свои, не трябва да лъжат. „Малкият народ“ в Русия вече няма право на съществуване. Той е просто вътрешен враг. Всички прекрасно разбират за кого иде реч.
Ето защо президентът (Владимир Путин) говори за нов елит, за героите от фронта и тила, които са органична част от „ големия народ“, елит, който не лъже.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски