Неотдавнашните машинации в света на международните финанси вдъхнаха нов живот на тезата на Франсис Фукуяма или на нещо, което прилича на нея. През 1992 г. политическият философ публикува книгата си „Краят на историята и последният човек“. В книгата се твърди, че след разпадането на Съветския съюз историята е решила, че либералната демокрация е по-добрият начин на управление. Изглеждаше логично, че в бъдеще останалата част от света ще възприеме този начин на управление и когато целият свят се преобрази, историческият процес ще приключи. Всички ние щяхме да бъдем либерални демократи оттук до вечността.,
В ретроспекция тезата на Фукуяма изглежда едновременно арогантна и наивна. С възхода на алтернативните режими в страни като Русия и Китай стана ясно, че либералната демокрация не е логичната крайна точка на историческото развитие. Навлизайки в XXI век, изглежда, че политическата еволюция – а може би в някои случаи и дееволюция – ще продължи както винаги.
Историческият процес, поне що се отнася до правителствените режими, е по-скоро цикличен, отколкото линеен. През февруари 2022 г., в отговор на нахлуването на Русия в Украйна, правителството на Съединените щати, заедно с правителствата на своите съюзници, замрази руските валутни резерви. По този начин американското правителство постави началото на верижна реакция от събития, които в крайна сметка могат да доведат до края на господстващото положение на щатския долар в световната икономика.
С изземването на руските валутни резерви Съединените щати сигнализират на останалия свят, че доларовите резерви – дотогава смятани за златни – са сигурни само дотолкова, доколкото външната политика на дадена страна не се одобрява от Съединените щати. Държавите по света осъзнаха, че притежаването на доларови резерви и активи вече крие сериозни рискове, и започнаха да търсят алтернативи. Скоро след това започнаха дискусии за създаването на валута на БРИКС.
Разговорите за упадъка на щатския долар вече са толкова мощни, че е невъзможно да бъдат пренебрегнати. Министърът на финансите на САЩ Джанет Йелън призна тези тенденции, като заяви, че трябва да очакваме постепенно намаляване на дела на долара в световните резерви. Отговорът на тези, които искат да приемат доминиращата роля на долара в бъдеще, е връщане към Фукуяма. Те представят долара като исторически уникален, а базираната на долара глобална система – като своеобразен „край на финансовата история“.
Те твърдят, че до появата на долара на сцената след Втората световна война уреждането на световната търговия е било объркан процес, който често е включвал злато и други „реликви“. Появата на долара, с неговите дълбоки ликвидни капиталови пазари и сложна правна система, променя всичко това завинаги. И така човечеството достигна до края на финансовата история.
Най-изтънченият привърженик на този възглед е икономистът Майкъл Петис. Той твърди, че американският долар всъщност е първата истинска резервна валута в света. „Макар че стерлингът наистина да е бил използван повече от другите валути в Европа за уреждане на търговски отношения – пише Петис за времето, когато Великобритания е била владетел на световната икономика, – и доверието в конвертирането му в злато е било трудно извоювано от Английската централна банка след Наполеоновите войни, всеки път, когато вземанията от стерлинга са нараствали спрямо количеството злато, държано от Английската централна банка, доверието в него е било подкопавано. В такъв случай чужденците обикновено обръщаха използването на стерлинги, което принуждаваше Английската централна банка да повишава лихвените проценти и да регулира търсенето, за да възстанови златните резерви.“
Доларът е различен, твърдят Петис и други, защото от 1971 г., когато президентът Никсън затвори златния прозорец (златното покритие на долара), той е изцяло фиатна валута (без покритие). Това означава, че Америка може да поддържа потенциално неограничени търговски дисбаланси с останалия свят. Това е отклонение от миналото, когато, ако дадена страна е имала търговски дефицит със своите търговски партньори, златото е преминавало от страната с дефицит към страната с излишък. Това би провокирало дефицитната страна да девалвира валутата си спрямо златото и търговският дефицит щеше да се покрие.
Не така стоят нещата в епохата на хегемония на щатския долар. Търговските дефицити на Америка – и дори на американските съюзници като Великобритания – могат да бъдат финансирани или чрез даване на книжни пари на чужденци, или като им се позволи да рециклират тези книжни пари в американски активи. Докато Петис оставя отворен въпроса дали тази система може някога да приключи, по-нетърпеливите привърженици на края на финансовата история представят тази изключително мощна система като толкова глобално вкоренена, че е непобедима.
Не е необходимо човек да е икономист, за да разбере, че в тази система има нещо нередно. Защо други държави трябва да изпращат ценни стоки и услуги на САЩ и други западни държави в замяна на нещо, което в крайна сметка е равносилно на безполезна хартия?
Привържениците на края на финансовата история обикновено се позовават на американската военна мощ. Този аргумент е заимстван директно от твърдата левица, която отдавна представя американската доларова система като рожба на американския империализъм. И все пак тази изключително опростена гледна точка не е по-вярна, когато я изразяват защитниците на Америка, отколкото когато я изразяват нейните противници.
Не съществува никаква връзка – нито фактическа, нито логическа – между американската военна мощ и господството на американския долар. Ако някоя държава реши да спре да държи долари, американските военноморски сили нямат заповед да блокират пристанищата ѝ. Нито пък трябва да го правят, тъй като подобна стъпка би била напълно безумна. Този стар разказ просто показва изключително наивната представа на някои хора за това как се разпределя и упражнява военната и геополитическата мощ.
Реалността е такава, че американската доларова система остава в сила, докато другите държави се съобразяват с нея. Защо се съгласяват? До неотдавна се съгласяваха най-вече защото това беше изгодно за тях. През 90-те и 2000-те години развиващите се страни, начело с Китай, използваха доларовата система на САЩ, за да изградят икономиките си. Те осъзнаха, че като продават промишлени продукти на САЩ и други западни държави, могат бързо да се развиват – и в акт на класически меркантилизъм се възползваха от това.
И все пак това никога нямаше да бъде постоянно споразумение. След като тези страни издигнаха икономиките си от праха, те щяха да се отвърнат от тази система, независимо дали постепенно или внезапно. Фактът, че западните лидери не са осъзнали играта, която се играе, е свидетелство за това колко странен исторически период са 90-те и 2000-те години на миналия век с техния непоклатим фукуямановски оптимизъм.
След финансовата криза от 2008 г. системата на хегемония на щатския долар се намира в състояние на застой. През 2010 г. китайците престанаха да разчитат на големите търговски излишъци, за да захранват икономиката си, като вместо това се насочиха към вътрешни инвестиции. След блокирането на търговията през 2020 г., вероятно в отговор на протекционистката реторика, която се разпространи в администрацията на Тръмп, Китай насочи търговията си от Съединените щати към развиващите се страни.
Дори изтънчени мислители като Петис изглежда са пропуснали тези съдбоносни промени. „Краят на господството на долара не означава глобална търговска система, която просто и без смущения преминава от деноминиране на търговията в долари към деноминирането ѝ в някаква друга валута“, пише той, „Вместо това означава край на настоящата глобална търговска система“.
В много голяма степен „настоящата глобална търговска система“ – под която Петис изглежда има предвид тази, която доминираше през 90-те и 2000-те години – вече е приключила. Означава ли това предстоящ срив на щатския долар? Вероятно не. Изземването на руските валутни резерви – политика, която вероятно ще остане в историята, заедно с връщането на Чърчил към златния стандарт през 20-те години на ХХ век, като едно от най-лошите икономически решения в историята – значително ускори процеса, но това не означава предстоящ апокалипсис.
Хегемонията на щатския долар вероятно ще отслабва постепенно през следващите десет или двадесет години. Другите държави ще се ориентират като в слабо осветена стая какво работи и какво не. В крайна сметка ще бъде постигнато ново равновесие, при което американският долар ще бъде една от многото световни търговски валути.
Това означава, че западните държави трябва незабавно да си подредят къщата. Те вече не могат да разчитат на големи търговски дефицити с развиващите се страни. Ако го направят, един ден може да се събудят и да установят, че тези продукти вече не се предлагат на разумни цени и че нямат капацитет да ги произвеждат сами.
По тази причина е необходима сериозна индустриална политика. Няма да е пресилено да се каже, че имаме само един шанс да проведем такава политика правилно. Въпреки това в момента енергията не е налице. Все още замаяни от приспивателните за края на историята, западните лидери въвеждат политики, които претендират да са индустриални политики, но всъщност са политики за зелена енергия.
Законът за намаляване на инфлацията на администрацията на Байдън изразходва шест долара за зелена енергия и екологични субсидии за всеки долар, изразходван за производствени субсидии. А агресивните протекционистки стъпки, предприети от администрациите на Тръмп и Байдън предимно срещу Китай, са самоунищожителни в своята наивност. Те почиват на предположението, че западните държави контролират търговските потоци. Но това не е така и никой никога не е забранявал пътя им към просперитет.
Единствената ни възможност е да се възстановим. Трябва да признаем, че светът се променя и че Западът вече няма контрол върху глобалната икономическа ситуация. Имаме истински контрол само върху вътрешните си работи. Но вместо да се опитаме да възстановим производствените си бази, ние преследваме зелени мечти и се насищаме на слава, която отдавна е отминала.
Източник: The American Conservative