Смъртта на сенатор Линдзи Греъм на 71-годишна възраст от разкъсване на аортата отново насочи вниманието към напредналата възраст на американския политически елит. Но зад образа на САЩ като държава, управлявана от възрастни политици, стои много по-дълбок проблем – изгражданата в продължение на десетилетия система за прехвърляне на богатство от младите работещи поколения към по-възрастните и средно по-заможни американци. Това пише Конър О’Кийф в анализ за Mises Institute.
Смъртта на Греъм и неизвестността около Макконъл
Новината за смъртта на Греъм дойде неочаквано. Сенаторът беше политически активен, завръщаше се от посещение в Украйна и изглеждаше, че се намира на върха на влиянието си, след като беше изградил едни от най-близките отношения с президента Доналд Тръмп сред представителите на американския политически елит.
Още една причина новината да предизвика изненада е, че в сравнение с редица свои колеги във Вашингтон Греъм дори не изглеждаше особено възрастен.
Това усещане беше подсилено и от продължаващата неяснота около здравословното състояние на 84-годишния сенатор Мич Макконъл. Според публикации той е бил намерен в безсъзнание след падане и вече седмици остава в болница. Първоначалните сведения, че екип на спешна помощ е бил изпратен в дома му заради сърдечен арест, необичайното пътуване на съпругата му до Китай по време на хоспитализацията и пълното публично мълчание около човек, който формално продължава да бъде действащ сенатор, породиха множество спекулации. В социалните мрежи се появиха подозрения, че състоянието на Макконъл е много по-тежко, отколкото признават неговият екип и влиятелните представители на Републиканската партия.
Някои стигнаха дори до предположението, че той вече е починал, но неговите сътрудници и съюзници от партийния елит отлагат официалното съобщение, докато смъртта му престане да бъде основание за провеждане на частични избори. Теорията набра достатъчно популярност, за да принуди екипа на Макконъл да публикува своеобразна снимка „доказателство за живот“, на която сенаторът държи вестник от същия ден.
Вашингтон все повече прилича на геронтокрация
Всичко това идва след президентството на Джо Байдън, който постави възрастов рекорд на поста, както и след провалената му кампания за втори мандат, в която въпросите около възрастта и състоянието му изиграха ключова роля. Сега Доналд Тръмп е на път да подобри този рекорд и в края на мандата си да се превърне в най-възрастния действащ президент в историята на САЩ.
Освен Макконъл много от най-разпознаваемите членове на Конгреса са в напреднала възраст, заемат постовете си от десетилетия и не показват никакво намерение да се оттеглят. Конър О’Кийф посочва като показателен пример сенатор Даян Файнстайн, която почина през 2023 г. на 90-годишна възраст – часове след като беше гласувала в Сената.
На този фон не е трудно да се разбере защо все повече хора възприемат Съединените щати като геронтокрация – общество, управлявано от възрастни хора.
Както при почти всяко наблюдение, разпространявано в интернет, и тук съществуват опростена и по-задълбочена версия, отбелязва авторът на Mises Institute.
Политиците остаряват, но истинската власт е в бюрокрацията
Опростеният прочит се съсредоточава върху множеството политици, които остават на постовете си дълго след възрастта, на която повечето хора вече биха се оттеглили от професионална дейност. Оттук се прави заключението, че присъствието на толкова много изключително възрастни представители на властта пречи на държавата да функционира нормално.
Според О’Кийф обаче тази теза почива върху фундаментално неразбиране на действителната роля, която политиците изпълняват в съвременната американска система.
Американските политици безспорно разполагат с власт, но през последния век – и особено след Втората световна война – основната част от федералната власт постепенно се е преместила от Конгреса и законодателните органи на отделните щати към разрастващите се федерални агенции в рамките на изпълнителната власт. От огромното мнозинство членове на Конгреса вече се очаква основно да присъстват и да гласуват според линията на партийното ръководство. Това се отнася особено за мащабните пакетни закони за държавните разходи, изпълнени с целево финансиране и отстъпки за различни групи със специални интереси. Същото важи и за законопроектите, изготвяни в тясно сътрудничество с „експертите“ от федералните агенции, които впоследствие ще получат новото финансиране.
Най-ефективните политици успяват да добавят допълнителни разходи, които облагодетелстват определени интереси в техните избирателни райони. Но според анализа на Конър О’Кийф съвременната им роля се свежда преди всичко до набиране на средства за партията, участие в ритуали, легитимиращи политическата система, и разпалване на ожесточени спорове с противниковия лагер по въпроси, които в по-широката картина имат сравнително ограничено значение.
Целта е обществото да продължи да вярва, че живее в действаща представителна демокрация. А тъй като зад всеки политик стои голям екип, който се занимава с конкретната работа, тази публична роля може да бъде изпълнявана и от хора в много напреднала възраст – дори когато вече са налице физическият и умственият упадък, съпътстващ последните години от живота.
Как възрастните се превърнаха в най-влиятелния избирателен блок
По-задълбочената версия на тезата за американската геронтокрация се съсредоточава не толкова върху възрастта на политиците, колкото върху начина, по който държавата събира и разпределя парите. Дори бегъл поглед към федералната данъчна и разходна политика показва, че огромни количества богатство се прехвърлят от младите поколения към по-възрастните американци, които средно са и значително по-заможни.
Причините са много. Част от тях могат да бъдат проследени до привидно безобидните опити да се гарантира, че възрастните хора без близки роднини, подходящо жилище или връзка с местна общност няма да останат без грижи.
Програмите, които по-късно се превръщат в системата за социално осигуряване Social Security и здравната програма Medicare, първоначално са представяни като ограничени мерки за подпомагане на хората в най-тежко положение. Подобни мотиви стоят и зад създаването на влиятелни организации и лобистки структури като AARP, известна преди като Американската асоциация на пенсионерите.
Но както се случва с почти всяка държавна програма, създадена в името на малък брой действително нуждаещи се американци, и тези системи бързо увеличават мащаба си. Обхватът им постепенно е разширяван, за да бъдат включени всички групи, които са достатъчно добре организирани и мотивирани да лобират за собствените си интереси.
Дори без да се отчита ролята на лобизма, възрастните хора са сред най-дисциплинираните и следователно най-влиятелните избирателни групи. Пенсионерите разполагат с повече време да следят политическите теми, да се обаждат на законодатели, да гледат телевизионни новини, да пишат до медиите, да участват в местни партийни организации и да гласуват. В това отношение те имат значително предимство пред по-младите си сънародници, които работят и отглеждат семейства.
Затова обещанието за защита – или още по-добре, за разширяване – на програмите, от които се ползват възрастните хора, е сигурен начин един политик да привлече подкрепата на голяма и мотивирана група избиратели. Дори плахото споменаване на евентуални съкращения може практически да унищожи всяка предизборна кампания.
Така условията за значително разрастване на програмите, прехвърлящи средства към възрастните хора, отдавна са били налице. Към това се добавя и застаряването на поколението на бейби бумърите, което днес съставлява голяма част от пенсионерите. То е необичайно многобройно, а благодарение на напредъка на медицината представителите му живеят и по-дълго.
Това несъмнено е положително развитие. При все по-социализираната система за грижа за възрастните обаче по-дългият живот означава и нарастваща финансова тежест за младите поколения.
Младите работят, за да финансират по-богатите поколения
О’Кийф оспорва широко разпространеното представяне на Social Security като система, в която работещите американци внасят свои пари в лична сметка, а след пенсионирането си ги получават обратно. Средствата, които днешните пенсионери са внасяли през трудовия си живот, отдавна са били използвани за изплащане на пенсиите на предишните поколения и за други държавни разходи. Парите, които сегашните пенсионери получават, се събират директно от днешните работещи. А те трябва да издържат много по-голям брой получатели на Social Security, отколкото поколенията преди тях.
Към това се прибавят програми като Medicare, при които дори формално не се поддържа представата, че средствата се съхраняват в отделен „трезор“. Авторът посочва още финансирането на придобивки като разходи за голф и ски ваканции, както и различни държавни мерки, които подпомагат възрастните хора да останат в големи семейни жилища дълго след момента, в който преместването в по-малък дом би било по-разумно от финансова гледна точка. Едновременно с това тези политики допринасят за повишаването на цените на жилищата и затрудняват достъпа на младите семейства до тях.
Младите поколения понасят непропорционално тежко и последиците от трайната ценова инфлация, поддържана от Федералния резерв, пише още Конър О’Кийф. Той обръща специално внимание на трилионите долари, създадени по време на пандемията, за да бъде поддържана системата, докато федералното правителство затваряше икономиката, училищата и почти всички сфери от живота на младите хора с аргумента, че така предпазва възрастните.
Над всички тези проблеми стои обстоятелството, че голяма част от прехвърляното богатство достига до възрастни американци, които средно са значително по-заможни от младите хора, принудени да финансират програмите чрез данъците си.
Истинският корен на конфликта между поколенията
Когато всички тези елементи бъдат разгледани заедно, настоящото напрежение между поколенията изглежда неизбежно.
Оправданото недоволство на младите често се насочва към малката група изключително възрастни политици и съдии, заемащи най-високите позиции в трите власти. Според анализа на Mises Institute обаче истинският корен на проблема не се намира във възрастта на конкретните лица, а в държавните програми за междупоколенческо прехвърляне на богатство, натрупвани и разширявани в продължение на десетилетия.
Ако тяхното действие не бъде правилно разбрано и самите програми не бъдат премахнати, заключава Конър О’Кийф, те ще продължат да подхранват конфликта между поколенията дълго след като днешните възрастни представители на американския политически елит вече не са на сцената.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
