В деня, в който статията ми за дерусифицирането на руското изкуство в западните музеи беше публикувана на този сайт (The American Conservative), американската писателка Елизабет Гилбърт доброволно оттегли предстоящия си роман „Снежна гора“. За първи път чух името ѝ, но знаех за романа ѝ „Яж, моли се, обичай“. Решението на Гилбърт, което обяви в кратък видеоклип, публикуван в Twitter, беше мотивирано от призив на проукраински активисти, разгневени от това, че действието на романа ѝ се развива в Русия. Гилбърт изрази надеждата да публикува творбата си по-късно: „Изтегбям книгата от графика за публикуване. Сега не е моментът тази книга да бъде публикувана“.
Въпреки че апелират към съчувствие, само си помислете какво е да нахлуят в страната ви, ми е много трудно да разбера украинските националисти.
Кога евреите са се опитвали да заличат всяко споменаване на Германия – или на Украйна, впрачем?
Украинците имат право, когато се оплакват, че Путин иска да заличи украинската народност, но те се опитват да направят същото с Русия. Освен неотдавнашната мода да се пишат думите „Русия“ и „Путин“ с малки букви, защитниците на Украйна на Запад призовават да се спрат постановките на руска музика – дори ако някои композитори, като Чайковски, имат украински корени – да се преетикетират руски произведения на изкуството като украински и като цяло да се изтрие всяка препратка към Русия.
След разпадането на Съветския съюз в Украйна се появяват странни исторически разкази. Макар че всички народи си имат елемент на измислица в митологиите (историята) си.
Твърди се, че Украйна е съществувала вечно, много преди славяните да заселят земите, които сега населяват, и думата „Украйна“ да бъде използвана. Версии на този актуализиран разказ се появиха в англоезичните медии. Например украинско списание в Чикаго уверено твърди, че „украинската цивилизация датира от 4800 г. пр. н. е.“ и „връзките на Украйна със Западна Европа са на повече от 1000 години“. Но древните скити и триполи, които са живели на територията на днешна Украйна, не са били славяни. Нещо повече, княжеството им е имало широки връзки със Западна Европа, се е наричало Киевска Рус. Земята е била заселена от предци както на руснаци, така и на украинци.
„Украйна“ – в превод от славянските езици „погранична област“ – е източната Полско-литовската общност от XVI век. С казашкото въстание на Богдан Хмелницки през XVII в. се появява отделна украинска културна и политическа единица, но казаците молят Русия за защита. Украинският национализъм води началото си едва от 19 век.
Също толкова съмнителни са украинските твърдения, че Русия не била основала Одеса и Харков, защото през вековете други народи също са били създавали селища в районите около тези градове. Да, много племена са имали селища в южната и източната част на Украйна, но най-важните ѝ градски центрове са основани от Руската империя.
Сега, когато Украйна се сражава с Русия на нейна територия, украинците получават нашето съчувствие. Чувствата на добронамереност не бива да допускат странни идеи да проникват в западните академични среди, но за съжаление говоренето за „деколонизиране“ на руската история се превърна в тенденция. То е равносилно на замяната на думата „Русия“ или „руски“, която се е използвала през въпросния период от време, с „Украйна“ или „украински“. Така например етническият поляк и руски художник Kazimir Malevich, може да бъде преименуван на Kazymyr Malevych и да бъде обявен за украинец.
Но днес водените от идеологии западни академични среди се захранват с разказите на провалилите се държави от бившия СССР. Тези разкази може и да са нови за нас, но руснаците и украинците са били заливани с тях в продължение на десетилетия. Не мога да ви опиша колко украинци вярват, че са скити, като не мисля, че повечето от тях изобщо знаят кой знае колко за древното племе, или си мислят, че Русия им е „откраднала“ националните художници. В Русия постсъветският украински разказ е посрещнат с насмешка. Нищо чудно, някои украинци не смеят да произнесат думата „Русия“, а предпочитат „Московия“, и твърдят, че известните руснаци всъщност са били украинци, дори ако очевидно са говорили на руски помежду си.
В интерес на истината този вид заличаване не се ограничава само до Русия. Например Украйна твърди, че родените в Киев и Одеса евреи – Голда Меир и Владимир Жаботински са нейни собствени, дори когато проукраински настроените американски учени от Харвард исторически описват погромите, извършени от украински националисти.
Отношенията между руснаци и украинци се влошават от десетилетия и взаимното недоверие е в изобилие. Украйна има съвсем реални исторически претенции към Русия, като разпускането на казашкото самоуправление от Екатерина Велика. Но тогава националистите се обръщат и заглушават тези въпроси вкупом с глупости. Крайният резултат на това е тридесет пропилени години независимост в съмнителни идеологически проекти и разваляне на отношенията със съседите.
През последните седмици Украйна нахлу в Белгородската област на Русия. Някои националисти мечтаят не само да си върнат Крим, но и да тръгнат към Москва. Самохвалство и неуместност. Русия е най-голямата ядрена сила и граничи с Украйна. Украинските националисти не могат да накарат Русия да изчезне.
Въпреки това волята им има голям успех на Запад. Гилбърт може да си мисли, че може да задържи издаването на творбата си, докато войната отмине, и след това да я публикува, но войната може да се окаже продължителна, а досега украинските националисти доста успешно налагат дневния си ред на американските институции.
Не твърдя, че искам много да прочета „Снежна гора“, но прецедентът, който Гилбърт създава, е обезпокоителен. Този епизод на автоцензура не може да се разглежда извън по-широкия контекст на украинското себеизмисляне. Но аз, американският читател, трябва да мога да чета всяка книга с руско съдържание по всяко време, когато пожелая.
Катя Седжуик, американска писателка
Със съкращения
Източник: The American Conservative