Примирието между САЩ и Иран на практика е приключило, а перспективата за бързо уреждане на конфликта в Ормузкия проток изглежда все по-малко вероятна. Според анализатора Джеймс Холмс Вашингтон е изправен пред избор между четири трудни стратегии, нито една от които не предлага лесен или евтин изход. В статия за 19FortyFive Холмс предупреждава, че най-вероятният сценарий е продължително американско военноморско присъствие в Персийския залив, което да защитава търговското корабоплаване и едновременно с това да възпира и унищожава иранските средства за нападение.
„Това няма да приключи бързо. И няма да ни хареса“, обобщава той.
Според автора досегашното примирие – доколкото изобщо може да бъде наречено такова – вече е мъртво. Президентът на САЩ Доналд Тръмп е потвърдил възобновяването на конфликта, а Корпусът на гвардейците на Ислямската революция, известен като IRGC, отново е започнал ракетни и дронови атаки срещу търговски кораби в Ормузкия проток.
Целта на Техеран, според изложеното от Холмс, е корабните капитани да бъдат принудени да използват северен маршрут, преминаващ по-близо до иранското крайбрежие, вместо подкрепяния от САЩ южен коридор край Оман. Авторът допуска и възможността Иран да се опита да наложи своеобразно заплащане за правото на преминаване.
В отговор американската авиация е възобновила ударите по цели по иранското крайбрежие, опитвайки се да намали способността на IRGC да застрашава корабите в стратегическия морски проход.
Според Холмс, ако ракетните, дроновите и скоростните лодки на Корпуса бъдат достатъчно ограничени, може да бъде намален и икономическият хаос, причинен от действията на Техеран. Проблемът е, че това е значително по-лесно да бъде заявено, отколкото постигнато.
Иран няма да се откаже от контрола над Ормуз
Първата сравнително сигурна прогноза на Джеймс Холмс е, че Иран почти сигурно няма доброволно да се откаже от претенциите си за контрол върху Ормузкия проток. Това е още по-малко вероятно, ако Белият дом продължи публично да настоява Техеран да отстъпи по начин, който иранските власти биха възприели като унизителен.
Холмс се позовава на оценка на Института за изследване на войната, според която подобно отстъпление би било възприето от иранското ръководство като „капитулация“. За режим, който изгражда легитимността си около идеята за „съпротива“ срещу Запада, подобен ход би бил политически почти невъзможен. По оценката на автора Техеран вече е показал, че е готов да понася висока цена, стига да запази способността си да влияе върху движението през Ормузкия проток.
За да обясни логиката на иранското поведение, Холмс се обръща към пруския военен теоретик Карл фон Клаузевиц. Според Клаузевиц войната се определя от политическата цел, а ценността на тази цел определя както мащаба на жертвите, които една държава е готова да направи, така и продължителността, за която е готова да ги прави.
Казано по-просто, колкото по-важна е една политическа цел, толкова повече ресурси и време е склонно да вложи ръководството, за да я постигне. Холмс сравнява тази логика с голяма покупка. Ако човек желае скъпа къща или автомобил, той е готов да плаща високи вноски дълго време. Ако цената надхвърли стойността, която придава на покупката, разумният ход е да се откаже от сделката. За Техеран обаче Ормузкият проток е именно такава безценна придобивка.
„Ормуз е съкровището на Техеран, неговата огромна къща или неговото BMW“, пише по същество Холмс. Според него няма основание да се смята, че Ислямската република ще разглежда контрола върху протока като предмет на преговори, докато сегашният режим остава на власт.
Иранското ръководство придава толкова голяма стойност на тази цел, че вероятно е готово да изразходва максимално възможния спрямо собствените си ресурси военен потенциал за практически неограничен период. Няма и сериозни признаци, че IRGC, който според много оценки вече държи основната политическа власт в Иран, ще се откаже от тази цел. Затова, заключава Холмс, външните сили вероятно ще трябва продължително време да възпират Корпуса със сила.
Защо ударите не могат напълно да обезоръжат Техеран
Втората основна прогноза на Холмс е, че нито една американска въздушна или военноморска кампания не може да бъде напълно ефективна и да премахне на 100% способността на Иран да атакува корабоплаването. Пълното унищожаване на вражеския арсенал е почти непостижима цел, освен при смяна на режима и установяване на физически контрол върху територията. Въздушните и морските сили могат да поразяват складове, ракетни позиции, командни пунктове и друга инфраструктура, но не могат трайно да овладеят ключов терен. Поради това те не са в състояние надеждно да открият всички оръжия и боеприпаси, които противникът е укрил.
Следователно Иран вероятно ще запази поне ограничена способност да атакува кораби, преминаващи през Ормузкия проток. Това ще бъде достатъчно, за да накара корабните компании и застрахователите да се въздържат от преминаване без защита от американски или съюзнически военни кораби. Според Холмс свободното корабоплаване няма да се възстанови автоматично дори след отслабване на иранските способности. САЩ и партньорите им ще трябва да демонстрират постоянство и готовност да защитават движението през протока за неопределено време.
Оттегляне на САЩ – стратегическа икономия или геополитически срив
Холмс очертава четири основни възможности пред Вашингтон, като отбелязва, че те не са непременно взаимно изключващи се.
Първата е Съединените щати да се оттеглят от конфликта и да оставят регионалните противници сами да уреждат отношенията си. Бездействието винаги е възможен избор, отбелязва авторът. Самият Доналд Тръмп в определен момент е допуснал, че САЩ могат да напуснат конфликта, без да дочакат пълното отваряне на Ормузкия проток. Подобен ход би могъл да бъде защитен и чрез официалните американски стратегически документи. Според Холмс Стратегията за национална сигурност от 2025 г. и Стратегията за национална отбрана от 2026 г. поставят Близкия изток зад Западното полукълбо, западната част на Тихия океан и Европа.
Но оттеглянето има и тежки последици. САЩ поддържат дългогодишни отношения със страните от Персийския залив. Ако Вашингтон напусне войната с Иран, арабските му съюзници могат да бъдат оставени сами срещу Техеран. Още по-сериозен би бил сигналът към американските партньори в други части на света, включително в Европа, Източна Азия и дори в Западното полукълбо. Те биха могли да заключат, че следващите изоставени ще бъдат именно те. По-силните държави могат да се опитат да изградят собствени съюзи, които да заменят американския принос към сигурността им. По-слабите могат да започнат да търсят споразумения с регионални сили като Иран, Русия или Китай.
Оттеглянето от Близкия изток може да нанесе непоправим удар върху репутацията на САЩ като държава, която изпълнява ангажиментите си. Това би отслабило американските позиции в световен мащаб, защото, както отбелязва авторът, Съединените щати нямат глобална стратегическа позиция без своите съюзници.
Отказът от Ормуз би застрашил свободата на моретата
Напускането на региона би имало последици и за принципа на свободното корабоплаване, който е част от американската външна политика още от времето на Томас Джеферсън и войните срещу берберските държави.
САЩ формално не са страна по Конвенцията на ООН по морско право, често наричана световната конституция на океаните. Холмс обаче припомня, че американските власти са подкрепяли създаването на конвенцията и в продължение на повече от четири десетилетия различни администрации я приемат като част от международното обичайно право. Този вид право се основава не само на подписаните договори, но и на утвърдената практика на държавите – на това, което те действително правят и приемат за законно.
Съединените щати са и основният военен гарант на съществуващия морски ред. Ако американските военноморски сили напуснат Ормузкия проток и позволят Иран да установи контрол върху международния морски път, включително да събира такси за преминаване, Вашингтон фактически би се отказал от основен принцип на собствената си стратегия. Подобно отстъпление би насърчило и други държави да оспорват свободата на моретата в други региони.
Според Холмс това би нанесло тежък удар както върху международното право, така и върху геополитическата позиция на САЩ. Затова той очаква Белият дом в крайна сметка да се откаже от подобен курс.
Пълномащабни бомбардировки без гаранция за победа
Втората възможност е САЩ да се върнат към масирани въздушни и морски удари срещу Иран, подобни на пълномащабните бойни действия от края на февруари до примирието през април. И този вариант има своя военна логика. Клаузевиц разглежда бойната мощ като съчетание между материални способности – оръжия, човешки ресурс, логистика и инфраструктура – и политическата воля тези средства да бъдат използвани. Според Холмс нова мащабна бомбардировъчна кампания вероятно няма да сломи волята на иранското ръководство за съпротива. Тя обаче би могла да нанесе такива материални щети, че Техеран да остане без достатъчно оръжия, за да продължи ефективните нападения.
Авторът обаче смята този резултат за малко вероятен.
По данни на Пентагона през активната фаза на войната до 13 март са били поразени около 15 000 цели. Ако подобен мащаб на удари не е бил достатъчен, няма гаранция, че унищожаването на още обекти ще доведе до решаващ резултат.
Сухопътна война в Иран – най-опасният сценарий
Третата възможност е САЩ и Израел да добавят сухопътна операция към въздушната и морската кампания.
Според Холмс именно сухопътните сили са решаващият компонент във войната, защото само те могат да установят физически контрол над територията и систематично да откриват скрити оръжия.
Той се позовава на американския адмирал и военен теоретик Джей Си Уайли, според когото крайният арбитър на победата е „човекът на място с оръжие“. Става дума за войника или морския пехотинец, който разполага с превъзхождаща огнева мощ в решаващия момент и на конкретното място. С подкрепата на въздушни, морски и космически сили именно той установява контрол над терена. В Иран сухопътните части биха могли да издирят и унищожат ракетите, дроновете и другите оръжия, предназначени за нападения срещу корабоплаването.
Подобен сценарий обаче изглежда политически почти неприемлив.
Холмс се съмнява, че администрацията на Тръмп, Конгресът или американските избиратели имат желание да започнат нова продължителна сухопътна война в Близкия изток. Иран е огромна и отдалечена държава с население от около 90 милиона души, значителна част от които подкрепят настоящото ръководство. Перспективата за нахлуване и продължителна окупация е нещо, което малцина във Вашингтон биха приели с готовност.
Блокада и конвои: „най-малко лошият“ избор за Вашингтон
Така четвъртата възможност остава, по думите на Холмс, „най-малко ужасният“ вариант. Съединените щати могат да възстановят военноморската блокада, за да притиснат зависимата от износа на въглеводороди иранска икономика. Успоредно с това американски и съюзнически военни кораби могат да придружават търговските съдове през Ормузкия проток. Целта би била износът на американските съюзници и партньори в Персийския залив да продължи към световните пазари, а жизненоважният внос да достига обратно до държавите в региона.
И този вариант съдържа сериозни неизвестни.
Не е ясно каква подкрепа би получил от американските съюзници. Холмс припомня операцията „Project Freedom“ – краткотраен опит през май за улесняване на преминаването през протока. Тогава Саудитска Арабия е отказала да позволи на американските сили да използват бази на нейна територия, за да подпомагат насочването на корабите през Ормуз. Инициативата е спряла само след няколко дни. Нов опит може да се сблъска със същия проблем.
изображението е илюстративно
По замисъл операцията би била стратегически отбранителна, защото основната ѝ цел ще бъде възстановяване на свободното корабоплаване. На тактическо ниво обаче тя ще включва и настъпателни действия срещу иранските противокорабни позиции. Американските надводни бойни кораби биха изградили своеобразен щит над търговското корабоплаване, докато самолети и ракети на Военноморските сили, Военновъздушните сили и Сухопътните войски изпълняват ролята на меч, поразяващ позициите на IRGC.
Операцията би била ресурсоемка. Според оценката на Холмс тя може да ангажира приблизително 20% от наличните за разгръщане сили на американския флот, който трябва да изпълнява задачи по целия свят. Въпреки това този вариант би изисквал по-малко ресурси от нова пълномащабна съвместна въздушна и морска кампания.
Холмс: Американското присъствие в Залива може да стане безсрочно
Заключението на Джеймс Холмс е песимистично. Ако Съединените щати искат да запазят съюзите си, международната си репутация и принципа на свободата на моретата, те ще трябва да останат ангажирани с военноморски операции в Персийския залив за неопределено време. Нито въздушните удари, нито морската блокада могат напълно да елиминират иранската способност за нападения. Сухопътната война би могла да постигне повече във военно отношение, но политическата и човешката ѝ цена би била огромна. Пълното оттегляне пък би разклатило доверието на американските съюзници и би насърчило оспорването на международния морски ред.
Затова най-вероятният сценарий остава продължителна операция за конвоиране на търговските кораби, комбинирана с блокада на Иран и периодични удари срещу ракетни, дронови и противокорабни позиции.
„Ако Съединените щати искат да защитят съюзите си, доброто си име и свободата на моретата, те ще останат ангажирани с морски операции в региона на Залива безсрочно“, прогнозира Холмс в 19FortyFive.
Това няма да бъде бърза кампания и няма да предложи чиста победа. Според автора Вашингтон е изправен не пред избор между добър и лош вариант, а между няколко различни форми на продължителен риск.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
