В западния медиен разказ Русия отново изглежда като държава на ръба на вътрешен взрив. Според Леонид Рогозин, който пише в The American Conservative, тази картина е не само силно преувеличена, но и опасно самозалъгване — защото вместо да отслаби Кремъл, западната враждебност често потвърждава именно неговата сила.
В последните седмици човек, който следи основно големите западни медии, лесно би могъл да остане с впечатлението, че режимът на руския президент Владимир Путин е на смъртно легло. Навсякъде се търсят знаци за „обществено недоволство“ — от критики срещу властта в YouTube до слухове за вътрешни конфликти в елита.
Леонид Рогозин обаче оспорва тази картина в анализ за The American Conservative. По думите му хората, с които той ежедневно разговаря в Русия, приемат с недоумение новата вълна от западни внушения, че „Русия е приключила“. Според него подобни оценки повече разкриват желанията и илюзиите на Запада, отколкото реалното състояние на руското общество.
Западният разказ за „срива“ на Русия
стоп кадър: YouTube/Victoriya Bonya
Рогозин започва текста си с няколко примера за това как в западното медийно пространство се конструира усещане за разпад. Споменати са руският инфлуенсър и блогър Виктория Боня, която критикува правителството в YouTube, както и Иля Ремесло — описан от автора като известен прокремълски пропагандист, наскоро излязъл от психиатрично отделение. Към това се добавят и твърдения, появили се в CNN, че бившият министър на отбраната Сергей Шойгу може да подготвя преврат.
Според Рогозин тези сигнали се четат на Запад като доказателство, че системата на Путин се пропуква. Но погледът отвътре, твърди той в The American Conservative, е далеч по-различен.
Авторът подчертава, че повечето от неговите събеседници са силно антипутински и против войната. В средите на руската интелигенция, в които той се движи, трудно се намират хора, които открито подкрепят Кремъл. Те се оплакват от икономическото забавяне, от затварянето на малки бизнеси и бутикови модни марки, които едва наскоро са се появили. Тревожат се и от опитите на руското правителство да атакува популярни приложения за съобщения, както и от прекъсванията на мобилния интернет в центъра на Москва заради заплахата от украински дронове.
Но това, според Рогозин, не означава, че Русия се намира пред масов бунт.
Как изглежда Русия отвътре
Един от ключовите аргументи в анализа на The American Conservative е сравнението между живота в Русия и живота в Украйна. Рогозин подчертава, че за разлика от украинците, които живеят под постоянен страх от руски удари и от мобилизационни групи, търсещи нови войници по улиците, голяма част от хората в Русия продължават да водят живот, много близък до този отпреди войната.
Според автора жизненият стандарт в Русия остава сравним с този в по-бедните държави членки на ЕС, ако се гледат данните за БВП по паритет на покупателната способност. Това не означава липса на проблеми, но означава, че западната представа за общество, което всеки момент ще избухне, не отговаря на реалността, която Рогозин описва.
В текста си той прави още една важна забележка: руснаците от различни политически убеждения са силно раздразнени от това, което виждат като ксенофобска и войнствена проукраинска пропаганда в западните социални мрежи. Според него, когато руснаци включат VPN и отворят X или Facebook, те често попадат на език, който не разграничава Кремъл от Русия като общество и народ.
Защо пропагандата срещу Русия помага на Кремъл
Рогозин твърди, че онлайн групи като NAFO, които се представят като проукраински активистки мрежи и често са подкрепяни от западни политически и медийни среди, в крайна сметка помагат на Кремъл. Те, според него, потвърждават руската държавна теза, че Западът мрази Русия като такава и иска да я изтрие от картата.
Авторът насочва критиката си и към западни политици, включително бившия британски премиер Борис Джонсън. Рогозин припомня, че фигури като Джонсън са вярвали, че една посредническа война срещу Русия — термин, който според автора самият Джонсън използва — може да доведе до падане на режима на Путин.
Тази преценка, пише Рогозин в The American Conservative, се оказва погрешна. Вместо да доведе до политически срив в Москва, войната е тласнала Украйна под „руски булдозер“ — силен израз, с който авторът описва разрушителния ефект от продължаващия конфликт.
Оттук той поставя основния въпрос на текста си: ако западният натиск, санкциите, войната и информационната агресия не водят до по-добра Русия, тогава какво би могло да я промени?
Споменът от 1991 г.: когато Западът беше надежда
За да отговори, Рогозин се връща към собствения си опит. Като 18-годишен студент през 1991 г. той участва в събитията около защитата на Белия дом в Москва — сградата на правителството на Борис Елцин — по време на опита за преврат от твърдолинейни съветски цивилни и военни лидери.Победата на протестиращите тогава води до колапса на комунистическата система и след това до разпадането на СССР. Рогозин описва онези събития като време на обществена еуфория, особено около движенията за независимост в съветските републики.
По думите му един от най-големите митинги в Москва през 1991 г. — може би и един от най-големите в руската история — е бил в подкрепа на независимостта на балтийските държави. Що се отнася до Украйна и Беларус, Рогозин отбелязва, че тогава част от руските реформаторски среди са ги възприемали като прекалено съветски настроени, защото не са тръгнали веднага по пътя на шоковите икономически реформи, които правителството на Елцин започва след разпадането на СССР.
Според автора масовият подем от 1991 г. е бил възможен по една основна причина: съветските граждани са имали много реални страхове — от икономически срив, военна диктатура или гражданска война в югославски стил — но не са се страхували от Запада. Напротив, Западът е изглеждал като надежда, дори почти като нова политическа религия.
Рогозин подчертава, че този образ на Запада не е бил създаден от американската подкрепа за муджахидините в Афганистан, нито от аферата „Иран-контри“ (тайният американски скандал с продажба на оръжие на Иран и финансиране на никарагуански бунтовници), нито от подкрепата за диктатурата на Аугусто Пиночет в Чили, нито от войната срещу Виетконг.
Той е бил изграден чрез мека сила — музика, филми, качествени стоки, завидни стилове на живот и усилията на множество американци и европейци, често от леви и антивоенни среди, да изграждат мостове и приятелства със съветските хора. Рогозин посочва символите на онова време: песента „We Are the World“, албума The Joshua Tree на U2 и телевизионните мостове между САЩ и СССР, водени от Фил Донахю и Владимир Познер.
Когато съветската система се срива, пише авторът в The American Conservative, много хора в Русия не се чувстват победени, независимо какво казват американските „ястреби“ от Студената война. Напротив — усещането е било за обща победа, постигната заедно със Запада.
Как НАТО и 90-те промениха руските настроения
Това настроение обаче се променя радикално до края на 90-те години. Икономическите трудности и вътрешните заплахи за сигурността отрезвяват руското общество, а Западът, според Рогозин, вече е възприел политика на рязко разширяване на изток.
Авторът описва тази политика не като интеграция на Русия, а като опит тя да бъде изолирана и сдържана. За повече контекст той препраща към книгата на Мери Сарот Not One Inch, посветена на дебатите около разширяването на НАТО след края на Студената война.
Припомняме – Как отказаха на СССР и Русия членство в НАТО
Особено важен момент в тази промяна е 1999 г. и бомбардировките на НАТО срещу Югославия. Рогозин припомня статия на тогавашния кмет на Москва Юрий Лужков, започваща с данни от социологическо проучване: 64% от руснаците вече се страхуват от НАТО, а 70% смятат, че атаката срещу Белград представлява пряк риск за сигурността на Русия. Лужков, който по това време е разглеждан като възможен кандидат за президент, предупреждава, че разширяването на НАТО и нарастващата готовност на Алианса да използва сила насърчават в руското общество усещане за „обсадена крепост“. Според него това може да доведе до самоизолация. Той призовава и за обществена мобилизация, която да преодолее тежката икономическа криза от 90-те години и да „възроди силна Русия“.
По онова време Лужков, въпреки умерено прозападните си позиции, е представян както от западни, така и от руски медии като фигура на комунистически реванш. В крайна сметка той е изтласкан от президентската надпревара в полза на слабо познат офицер от разузнаването, избран за наследник от семейството на Борис Елцин и предпочитан от Запада — Владимир Путин.
Рогозин смята, че предупрежденията на Лужков се оказват пророчески. Подобни предупреждения са отправяни и от западни фигури, включително бившия американски посланик в Москва Джак Матлок. Те обаче са игнорирани заради западна самоувереност, най-добре обобщена, според автора, от заглавие на корицата на The Atlantic от 2001 г., една година след началото на президентството на Путин: „Russia is finished“ — „Русия е приключила“.
Това арогантно настроение, твърди Рогозин в The American Conservative, стои зад редица злополучни решения. Сред тях той посочва поканата към Украйна и Грузия за бъдещо членство в НАТО на срещата в Букурещ през 2008 г., подкрепата за насилственото отстраняване на демократично избран украински президент в края на Евромайдана през 2014 г., както и агресивното преминаване на червените линии на Путин преди пълномащабното руско нахлуване в Украйна през 2022 г.
Русия през 2026 г.: автокрация, адаптирана към война
Днес, през 2026 г., Русия изглежда по-малко „приключила“ от всякога, пише Рогозин. Вместо това тя се е превърнала в технологично грамотна автокрация от XXI век, с модернизирана военна икономика.
Според него страната се е адаптирала към конфликт, в който самата тя се възприема като по-слабата страна, изправена срещу мощната западна военно-промишлена машина. Тази перспектива прави Москва по-малко чувствителна към неизбежните неуспехи, защото те се вписват в по-широк разказ за дълга борба срещу далеч по-силен противник.
Най-важното, според автора, е, че всяка алтернатива на Путин в момента изглежда за мнозина като риск от гражданска война или разпад на държавата. Това не означава, че Русия не преминава през тежък период — Рогозин изрично отбелязва, че всеки руснак би признал това. Но според него в режима на Путин се виждат по-малко „пукнатини“, отколкото в доминирания от САЩ Запад, разкъсван между десния популизъм от типа на Тръмп и леволиберализма от епохата на Байдън.
Меката сила срещу логиката на „обсадената крепост“
Финалният извод на Рогозин е, че Западът трябва да се върне към онова, което някога е работило: диалог и мека сила. Според него именно западната враждебност и склонността към конфронтация са сред основните фактори за възхода на високотехнологичния руски авторитаризъм от XXI век.
С други думи, ако Западът иска различна Русия, той не може да я постигне чрез унижение, военен натиск, информационна истерия и очакване на вътрешен срив. Подобна стратегия, според анализа в The American Conservative, само затваря руското общество около логиката на „обсадената крепост“ и прави Кремъл по-убедителен в очите на собствената му публика.
Въпросът, с който Рогозин завършва, е мрачен: колко още украинци и руснаци трябва да загинат в една безсмислена и предотвратима война, за да се докаже нещо, което според него вече е очевидно — че Русия не се променя към по-добро чрез враждебност, а чрез връщане към дипломация, контакти и мека сила.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
