Ново изследване свързва употребата на GLP-1 медикаменти с по-слаба връзка между импулсивността и насилието. Резултатите са предварителни, но повдигат по-голям въпрос: къде свършва лечението и започва фармакологичното коригиране на човешкото поведение?
„Християнство без сълзи — това е сомата“, пише Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“. С тази препратка Бенджамин Барти започва коментара си „Study Suggests Ozempic Makes Users Docile, Social Engineers Excited About Applications“ („Проучване предполага, че Ozempic прави потребителите по-покорни, а социалните инженери са въодушевени от възможните приложения“), публикуван в Armageddon Prose. Поводът е ново проучване, според което GLP-1 рецепторните агонисти може да отслабват връзката между импулсивността и насилственото поведение.
Барти разглежда резултатите през своята характерна дистопична призма. Ако медикаментът може да повлияе не само апетита, но и прехода от импулса към действието, пита той, колко време ще мине, преди някой да поиска да го използва не само за лечение, а и за създаване на по-послушно поведение?
Какво всъщност установява изследването
Ozempic и Wegovy съдържат семаглутид — активно вещество, което наподобява действието на естествения хормон GLP-1. Тези медикаменти подпомагат контрола на кръвната захар, забавят изпразването на стомаха, намаляват апетита и засилват усещането за ситост.
Рецептори за GLP-1 обаче има и в мозъчни области, свързани с мотивацията, възнаграждението, стреса и контрола върху поведението. Това постепенно насочва научния интерес към възможното им приложение при зависимости, натрапчиво поведение и нарушения на импулсния контрол.
Ново изследване на Даниъл Семенза и Кристофър Томас от университета „Рътгърс“, публикувано в Criminology, прави още една крачка. Авторите проверяват дали настоящата употреба на GLP-1 медикаменти променя добре известната връзка между импулсивността, алкохола и насилието. Данните са от национално представително американско проучване, проведено през 2025 г. сред 7521 пълнолетни участници. Основният анализ обхваща 821 души, които някога са приемали GLP-1 медикамент. Тук е необходима една корекция спрямо текста на Барти: 597 са настоящите потребители, а 224 — бившите, не обратното.
Участниците са отговаряли дали през предходните 12 месеца са удряли човек, участвали са във физическа схватка, заплашвали са някого с оръжие или са извършвали грабеж. Изследователите установяват, че връзката между импулсивността и насилственото поведение е приблизително 62% по-слаба при настоящите потребители в сравнение с бившите. Връзката между употребата на алкохол и насилието е около 52% по-слаба.
Това обаче не означава, че медикаментите са намалили насилието с 62% или че потребителите на Ozempic извършват с 62% по-малко престъпления. Процентът се отнася до отслабването на статистическата зависимост между рисковия фактор и поведението. Нещо повече — настоящата употреба сама по себе си не е свързана със статистически значимо по-ниско общо равнище на насилие. Най-устойчивият резултат е по-тесен: при хората с по-висока импулсивност приемането на GLP-1 медикамент е свързано с по-слаба вероятност този импулс да се прояви като насилствено действие.
Съавторът Кристофър Томас сравнява наблюдавания модел с ефекта на когнитивно-поведенческата терапия. Аналогията не означава, че лекарството буквално действа като психотерапия, а че може да отслабва пътя от непосредствения импулс до физическото действие, без непременно да премахва самата импулсивност.
Анализите действително не показват значимо по-ниска импулсивност сред настоящите потребители. Ако резултатът бъде потвърден, механизмът вероятно е по-фин: човекът продължава да изпитва импулса, но неговата сила, привлекателност или способност да предизвика незабавно действие може да бъде намалена.
Тъкмо тук Барти вижда паралела със сомата на Хъксли. В миналото овладяването на гнева е изисквало възпитание, самоконтрол и морално усилие. Възможно ли е в бъдеще поне част от тази „добродетел“ да се носи в писалка за инжектиране?
Как GLP-1 медикаментите могат да влияят върху импулсите
Използваното популярно название „съставки“ обединява различни активни вещества. Семаглутидът се съдържа в Ozempic и Wegovy. Лираглутидът, продаван под марки като Victoza и Saxenda, е друго вещество от същия клас. Exendin-4 е отделен GLP-1 агонист, свързан с медикамента екзенатид, а не съставка на Ozempic.
Самото криминологично проучване не установява кой точно препарат е приемал всеки участник, в каква доза, по какво медицинско показание и за колко време. Затова наблюдаваният резултат не може да бъде приписан конкретно на семаглутида. Въпреки това съществува биологично правдоподобно обяснение. GLP-1 агонистите могат да влияят върху мозъчните системи, които определят колко силно желаем дадено възнаграждение и колко бързо действаме, за да го получим.
Проучване с мишки, публикувано през май 2026 г. в Nature, установява възможна конкретна невронна верига. Активирането на определени GLP-1 рецепторни неврони в централната амигдала намалява отделянето на допамин в nucleus accumbens — област, която има важна роля при възнаграждението и мотивираното поведение.
Резултатът показва, че действието не се ограничава до механично забавяне на храносмилането. Медикаментите могат да променят начина, по който мозъкът оценява непосредствената награда. Но експериментът е с животни и не доказва, че същата верига управлява човешкото насилие.
Какво показват опитите и клиничните наблюдения
Барти се спира и на експеримент от 2022 г., при който GLP-1 агонистът exendin-4 е прилаган на мъжки мишки. Многократното, но не и еднократното прилагане намалява постепенното изграждане на агресивно поведение. Веществото не потиска вече установената агресия. Учените свързват резултата с промени в серотониновата и норадреналиновата сигнализация в nucleus accumbens.
Човешката част от същото изследване не открива връзка между разглежданите варианти на GLP-1 рецепторния ген и откритата агресия при мъжете. Авторите на публикацията в Translational Psychiatry предупреждават, че са необходими още изследвания, преди да се говори за приложение при хора. Следователно експериментът не показва, че инжекцията може да „изключи“ вече агресивен човек. Той само подкрепя възможността продължителното активиране на GLP-1 рецепторите да влияе върху някои процеси, участващи във формирането на агресивно поведение.
Вторият пример е клиничен случай от 2019 г. на 20-годишен мъж с аутизъм, умерено интелектуално затруднение, компулсивно хранене и история на агресивно поведение. След започване на лечение с лираглутид родителите съобщават за бързо намаляване на натрапливите мисли за храна, компулсивното хранене и част от останалите проблеми, включително агресията у дома. Пациентът отслабва, а лечението продължава 36 седмици.
Барти описва резултата с провокативната формулировка, че лекарството „ефективно го неутрализира“. Първичният източник обаче е далеч по-предпазлив. Това е единичен случай без контролна група, а пациентът едновременно е приемал арипипразол и циталопрам. Основният наблюдаван ефект е върху влечението към храна и натрапливото поведение. Авторите във Frontiers in Psychiatry допускат възможно подобрение на импулсния контрол, но изрично настояват за по-големи изследвания. От един човек не може да бъде направено общо заключение нито за аутизма, нито за агресията.
От медицинска терапия към контрол на поведението
Научната част приключва приблизително тук. От този момент нататък Барти преминава към политическата си хипотеза.
Той прави реторичен паралел с употребата на стимуланти при деца, които не се вписват в училищната дисциплина. След това развива дистопичен сценарий: училище предприема стъпки за социален и медицински преход на дете; родителят реагира остро; поведението и „тонът“ му са определени като заплашителни; държавни специалисти го диагностицират и поставят на медикаментозна програма под заплаха, че може да загуби родителските си права. Сценарият е предупреждение на Барти, а не описание на съществуваща практика.
Но зад преувеличението стои реален етичен въпрос. Ако един медикамент може да променя вероятността човек да превърне импулса си в действие, кой ще определя кога това е лечение и кога — контрол? Ще се прилага ли само със свободно и информирано съгласие? Какво би станало, ако бъде въведен в затвори, психиатрични институции или други среди, в които правото на отказ е ограничено?
Къде свършва фактът и започва предупреждението
Фактът е, че при настоящите потребители на GLP-1 медикаменти е наблюдавана по-слаба връзка между импулсивността и самоотчетеното насилие. Научно правдоподобната хипотеза е, че тези лекарства могат да влияят върху системите на възнаграждението, влеченията, стреса и прехода от импулс към действие.
Неустановеното твърдение е, че те превръщат хората в послушни, пасивни или политически удобни граждани. Предупреждението на Бенджамин Барти е насочено към възможното бъдеще. Ако ефектът бъде потвърден, едно и също фармакологично въздействие би могло да бъде представено като терапия, превенция на насилието, обществена безопасност или корекция на нежелано поведение. Разликата няма да бъде само в молекулата, а в целта, съгласието и властта на институцията, която я прилага.
Засега науката не е създала сомата на Хъксли. Но откритието, че медикамент може да отслабва пътя от импулса към действието, неизбежно поставя въпроса дали утрешната медицина няма да бъде изкушена да лекува не само болестите, но и поведението, определено от някого като неприемливо.
А в света на Хъксли, както напомня Барти, ако нещо се обърка — винаги има сома.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
