Войната с Иран, започнала на 28 февруари 2026 г., ще бъде анализирана години наред – заради стратегията, ескалацията и регионалните ѝ последици. Но според политолога Мохамед Айюб, един от най-дългосрочните ѝ ефекти може да се окаже съвсем различен: тя разкри с необичайна яснота пълната незначителност на Организация на обединените нации по въпросите на войната и мира.
В анализ за The National Interest Айюб подчертава, че проблемът не е нов, но в случая с Иран се наблюдава нещо по-дълбоко – не просто провал, а нормализиране на безсилието.
Вижте още – Световни институции, които не решават нищо
ООН – изолирана от решенията още преди началото на войната
По време на кризата международната организация на практика отсъства от процеса на вземане на решения. Тя не е била консултирана по същество преди ударите, не ги е одобрила и не е разполагала с инструменти да ги ограничи.
След началото на войната ролята ѝ също остава символична. ООН се превръща в място, където държавите обясняват действията си, но не и във форум, който взема решения или налага отговорност, отбелязва The National Interest. Именно тази трансформация е ключова. Организацията е създадена с ясната цел да предотвратява едностранната употреба на сила – особено от големите държави. Днес обаче този принцип все по-открито се изоставя.
След Втората световна война: идеята за колективна сигурност
След Втората световна война се оформя амбициозна концепция: държавите да не водят войни по собствена преценка, а решенията за употреба на сила да минават през колективен орган – Съвета за сигурност. Реалността обаче винаги е била по-сложна. Системата е изградена върху вътрешно противоречие – формално равенство на държавите, но с привилегии за великите сили чрез правото на вето.
Този механизъм е създаден, за да гарантира участието им и да избегне провала на Обществото на народите. Но същевременно той означава, че когато интересите на големите сили са пряко засегнати, системата не може да функционира по предназначение.
Повратният момент: Ирак 2003 и краят на правилата
Според Мохамед Айюб повратният момент настъпва през 2003 г. с американската инвазия в Ирак. Тогава САЩ търсят одобрение от ООН, но не го получават – и въпреки това предприемат военни действия. Макар да предизвиква сериозна критика като нарушение на международното право, този акт няма реални институционални последици.
Именно тук, по думите на Айюб, правилата започват да се променят – не формално, а на практика. Става ясно, че велика сила може да заобиколи Съвета за сигурност без съществена цена. С времето това, което е било изключение, се превръща в норма.
Иран 2026: когато дори не се търси одобрение от ООН
Събитията от 2026 г. правят следващата стъпка в тази еволюция.
За разлика от 2003 г., този път дори няма сериозен опит да се търси одобрение от ООН. Съветът за сигурност не е разглеждан като необходима платформа за дебат. Вместо това САЩ се позовават на правото на самозащита и действат едностранно.
Формално, Уставът на ООН допуска употреба на сила само в два случая – при самозащита или с одобрение на Съвета за сигурност. Но самото понятие „самозащита“ постепенно се разширява. От реакция на пряка атака или непосредствена заплаха, то се превръща в аргумент срещу потенциални рискове, прокси актьори и дългосрочни заплахи. В случая с Иран именно такава разширена интерпретация стои в основата на действията. Това на практика позволява на всяка държава сама да определя кога употребата на сила е оправдана – което обезсмисля нуждата от колективно одобрение.
От право към морал: новата логика на интервенциите
Паралелно с това се развива и друг аргумент – хуманитарният. Още през 90-те години интервенции като тази в Косово са оправдавани с морални съображения, дори без одобрение от ООН. Идеята е, че предотвратяването на жестокости може да оправдае заобикалянето на правните ограничения.
Тази логика по-късно води до доктрината „Отговорност за защита“ (R2P), която допълнително разширява основанията за намеса.
Институция без влияние
В крайна сметка, анализът на Мохамед Айюб води до ясен извод: ООН не просто се проваля в конкретни кризи – тя постепенно губи самото си значение.
Войната с Иран не е изолиран случай, а симптом на по-дълбока трансформация. Международният ред, изграден след Втората световна война, все по-видимо отстъпва място на система, в която държавите действат самостоятелно и определят правилата според собствените си интереси.
И ако тази тенденция продължи, ролята на Организация на обединените нации рискува да остане сведена до това, което вече се наблюдава днес – не арбитър на международния ред, а просто сцена, на която той се обяснява.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
