Всяко поколение има своя „последен шанс“ да спаси планетата – и всяка година този шанс мистериозно се измества в бъдещето. От глобален глад и ледникова епоха до климатична „точка на пречупване“, апокалиптичните прогнози се сменят, но едно остава постоянно: нито една от тях не се сбъдва. Това е основната теза на икономиста Уилям Л. Андерсън в анализ, публикуван от Mises Institute, в който той проследява повече от шест десетилетия несбъднати екологични катастрофи – и обяснява защо авторите им никога не плащат цена за грешките си.
Андерсън е старши редактор в Mises Institute и пенсиониран професор по икономика във Frostburg State University (Държавен университет „Фростбърг“). В анализа си той използва лични спомени, академични цитати и конкретни исторически примери, за да опише възхода на това, което нарича „индустрия на края на света“.
Индустрията на края на света и първите големи прогнози
Андерсън започва с края на 60-те години – период, в който апокалиптичните послания навлизат масово в образованието, медиите и политиката. Един от символите на тази епоха е книгата The Population Bomb (Демографската бомба) на Пол Ерлих, която твърди, че „битката за изхранването на човечеството е загубена“ и че масовият глад е неизбежен.
Авторът си спомня как негов учител по химия настоява учениците да си купят книгата – не като хипотеза, а като предупреждение. По това време подобни твърдения не идват от маргинални фигури, а от учени с висок академичен статут и силно медийно присъствие.
Денят на Земята, гладът и катастрофите, които не се случиха
Първият Ден на Земята през 1970 г. се превръща в платформа за серия от категорични прогнози. Харвардският биолог Джордж Уолд заявява, че цивилизацията ще приключи до края на века, ако не бъдат взети „незабавни мерки“. Биологът Бари Комънър говори за екологична криза, застрашаваща самото човешко оцеляване.
Вижте още – Океаните – ключовият фактор зад глобалното затопляне?
Пол Ерлих отива още по-далеч. Той прогнозира, че до 1980 г. между 100 и 200 милиона души годишно ще умират от глад. В други свои текстове описва „Голямо измиране“ през 80-те години, при което щели да загинат четири милиарда души, включително десетки милиони американци.
Нищо от това не се случва.
Андерсън обръща внимание и на други примери от същия период. Екологът Кенет Уот предупреждава, че азотното замърсяване ще блокира слънчевата светлина и ще направи земята необитаема. По-късно същият Уот прогнозира нов ледников период до 2000 г., с рязък спад на глобалните температури. И този сценарий не се реализира.
Как апокалипсисът просто сменя темата си
След като прогнозите за глад и ледникова епоха се провалят, апокалиптичният фокус просто се измества. През 80-те години това са киселинните дъждове, които уж щели да унищожат горите и водоемите. През 90-те – озоновата дупка. По-късно идва ред на глобалното затопляне, а след това и на по-гъвкавото понятие „климатични промени“.
Андерсън подчертава, че всяка нова „криза“ се представя със същата спешност и същите предупреждения, че „времето изтича“. Когато прогнозите не се сбъднат, няма извинения, няма публична равносметка и няма загуба на авторитет за техните автори.
Защо провалените прогнози продължават да управляват политиките
Особено място в анализа заема ролята на Ал Гор и климатичния активизъм от началото на XXI век. В документалния си филм от 2005 г. Гор предсказва изчезването на ледниците на Килиманджаро до 2016 г., драматично покачване на морското равнище и по-чести и по-силни урагани.
Нито една от тези прогнози не се реализира. През 2007 г. британски съд дори установява, че филмът съдържа девет твърдения, които не са подкрепени от научния консенсус, като част от тях са определени като „отчетливо алармистки“.
Андерсън отбелязва, че въпреки това климатичният апокалипсис остава удобен политически инструмент. Всяка година се появява нова дата, на която климатът уж ще премине необратима „точка на пречупване“. Последният пример в анализа е прогнозата, че 2026 г. може да бъде именно този момент.
Вижте и това – Гейтс: Време е да спрем паниката за климатичните промени
Според икономиста причината тези провали да не водят до преоценка е идеологическа. В продължение на десетилетия обществото е убеждавано, че капитализмът е основният враг на природата, въпреки че именно пазарната икономика е направила възможни по-чисти технологии, по-дълъг живот и по-висок жизнен стандарт. В същото време социализмът често се представя като „екологична алтернатива“, въпреки реалния му исторически опит, белязан от тежки екологични катастрофи.
Изводът на Уилям Л. Андерсън е ясен: екологичният апокалипсис не е поредица от случайни грешки, а устойчив модел. Когато една катастрофа не се случи, тя просто се заменя с друга. Днес дори центровете за изкуствен интелект вече са обявявани за „екологична заплаха“.
„Краят на света“ остава ефективен инструмент за налагане на политики, които не променят климата, но правят живота по-скъп, по-ограничен и по-зависим, заключава икономистът в анализа си за Mises Institute.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
