В българския календар няма друг ден, в който да сме толкова естествено и спонтанно единни, както на 24 май. Денят на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост, но и много повече. Този ден е като връзка с нишката на нашата идентичност – от времето на Преслав до дигиталната ера, от килийната школа до Google Translate.
Единственият ден, в който не се делим
Българите много обичаме да се делим. Това не е тайна. „Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят“, бе казал Иречек. Споровете по великите дати в историята – Освобождението, Съединението, Независимостта – често преминават в яростни идеологически битки, в които вечно противопоставяме „фили“ и „фоби“, „русофили“ и „натофили“, „либерали“ и „традиционалисти“. В такива дни често вместо знаме издигаме профилна снимка с лозунг. И пак не сме единни.
Но 24 май стои различно. Защото макар и малък, очукан от бури народ, ние сме дали нещо на света – азбука. И никой не може да го отнеме. Не и Русия, не и Европа, не и нито една глобална сила. Това си е наше – не просто букви, а символи на културна мисия.
Кирилицата като контрапункт на глобализацията
В епохата на глобализация, в която английският става универсален, а ChatGPT ти говори на какъвто език поискаш, изкушението да се разтвори националното в едно ново, сиво, универсално е голямо. Но точно тук идва значението на кирилицата. Да използваш българския език – в писмо, в литература, в песен – е акт на съпротива срещу заличаването на корена.
24 май ни напомня, че да си модерен не означава да бъдеш обезличен. Че можеш да боравиш с изкуствен интелект, но да си останеш горд с естествения – онзи, който е изписал първите букви в буквара. Да си част от света, но да знаеш откъде си тръгнал.
Времената се менят. Гордостта – не бива
Да, времената се менят. Социалните мрежи подменят стойността с популярност, влогърите заемат мястото на учителите, а тийнейджърите пишат на латиница по навик. Но 24 май си остава. Ден, в който се сещаме за учителите си. Ден, в който дори най-големите скептици публикуват поне едно „Честит празник!“ с черно-бяла снимка от абитуриентските си години.
Няма да ни признаят света за кирилицата. Както и няма да ни признаят, че компютърът е българско изобретение, или че киселото мляко няма аналог. Но ние си знаем. И ако има нещо, което не ни разединява – това е азбуката. Тя е тиха, но силна. Не крещи лозунги, но носи история. История, написана с черни букви на бял лист, които и днес означават не просто звук, а принадлежност.
Памет, а не носталгия
Нека този 24 май не бъде просто поредният ден с цветя и шествия. Нека бъде ден, в който казваме ясно – да, сме част от света, но не сме негово продължение на автопилот. Имаме си букви, които са нашата памет. Имаме си език, който ни изразява. Имаме си идентичност, която никоя криза, директива или алгоритъм не може да подмени.
Честит 24 май!
