От месеци насам Европейският съюз прилага безпрецедентни ограничения върху достъпа до руски медии – от RT и Sputnik до RIA Novosti, Izvestia и дори печатни издания като „Rossiyskaya Gazeta“. Официалният аргумент: борба с дезинформацията и пропагандата, разпространявана от Кремъл. Но под лупа тази политика изглежда все по-опасно близка до практиките, които Европа уж се е заклела да не повтаря: държавна цензура, прикрита като защита на демокрацията.
Кой решава кое е истина?
В основата на всеки демократичен ред стои принципът на свободния дебат – дори на най-неудобните, грозни или дори лъжовни идеи. Отговорът на лъжа е аргумент, не мълчание. Днес обаче виждаме как наднационални структури като Европейската комисия вземат решения кое мнение има право да съществува и кое – не; кое е правилно и кое – не.
Списъците със забранени медии се разширяват с всеки нов санкционен пакет. Самото препубликуване на материал от санкционирана медия, дори с критичен коментар, се превръща в сива зона – медиите и журналистите се самоцензурират. Така демокрацията се „пази“ чрез механизми, които по същество я разрушават.
Вижте още – ЕС губи над €1 трилион заради санкциите срещу Русия
Цензурата – стар инструмент с нова опаковка
Историята изобилства от примери, в които властта решава каква е истината и кой има право да я произнася. Практиката да се заглушават „вражески“ или „вредни“ гледни точки не е нова – тя е универсална за всички форми на контролирано управление, независимо от идеологията.
СССР
Цялата съветска епоха (1917–1991) беше белязана от тотален контрол над медиите. Само официално одобрените партийни вестници като „Правда“ и „Известия“ имаха право на глас. Чужди радиостанции като BBC, „Гласът на Америка“ и „Свободна Европа“ бяха системно заглушавани чрез радиосмущения. Самиздат литературата – разпространявана нелегално, с риск за свобода и живот – беше единственото бягство от монопола върху информацията.
Нацистка Германия
При управлението на Хитлер (1933–1945), всички медии преминават под контрола на Министерството на народното просвещение и пропагандата, ръководено от Йозеф Гьобелс. Радиоапаратите Volksempfänger са евтини и достъпни, но фабрично ограничени да приемат само местни честоти. Истината е тази, която служи на Райха.
Испания и Чили
При Франко в Испания и Пиночет в Чили, медийната среда се превръща в продължение на властта. Забраняват се опозиционни издания, а журналисти и интелектуалци са преследвани. Понякога – и убивани.
Китай – Великият интернет защитен екран
От началото на XXI век Китай наложи най-мащабната дигитална цензура в света – Great Firewall of China. Facebook, Twitter, Google, Wikipedia и почти всички западни платформи са блокирани. Държавни алгоритми следят в реално време съдържанието в местните приложения като WeChat и Weibo. Властта решава не само какво можеш да кажеш, но и какво да мислиш.
САЩ – свободата на словото също има петна
Дори в САЩ, където Първата поправка гарантира свободата на словото, историята познава изключения:
- Espionage Act (1917) забранява критика към правителството по време на Първата световна война.
- McCarthy ерата (1950-те): стотици творци и журналисти са в „черен списък“ заради подозрения за комунистически симпатии.
Съвременни платформи като YouTube и Twitter/X редовно трият съдържание по препоръка на правителствени агенции, което поражда въпроси дали технологичните гиганти не се превръщат в приватизирана цензура.
Проблемът не е, че RT съществува.
Проблемът е, ако не можем да я опровергаем. Свободният гражданин не се нуждае от „пазител на истината“. Достатъчно е да има достъп до всички гледни точки – включително тези, с които не е съгласен – и да реши сам. Ако Европа вярва в силата на разума, защо се страхува от думите?
Свободата на словото или е за всички – включително и за враговете – или не съществува изобщо.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
