Нова промишлена технология в китайска въглищна електроцентрала превръща димните газове от комина директно в тор, вместо уловеният въглероден диоксид да бъде складиран под земята. Както пише Interesting Engineering, китайски медии описват процеса като затворена система, при която димните газове влизат в единия край на технологичната линия, а от другия излиза готов продукт за земеделието.
Методът стъпва върху технологиите за улавяне на въглерод, които извличат въглеродния диоксид от промишлените емисии, преди той да достигне атмосферата. При повечето подобни проекти отделеният CO2 се компресира в течна форма и се транспортира за дългосрочно подземно съхранение в подходящи геоложки формации.
Как емисиите се превръщат в суровина
В китайския случай обаче подходът е различен. Вместо да бъде складиран, уловеният газ се използва като суровина за производство на тор. Така технологията създава пряка връзка между намаляването на промишлените емисии и производството на материали за селското стопанство.
Според Interesting Engineering традиционните системи за улавяне и съхранение на въглерод често зависят от подходяща подземна геология и скъпа инфраструктура. Това затруднява прилагането им в много индустриални обекти. Китайската компания Jiangnan Environmental Technology — JNG — прилага друг модел, при който амоняк се използва за абсорбиране на серен диоксид и въглероден диоксид, отделяни при изгарянето на въглища. По информация на South China Morning Post, цитирана и от Interesting Engineering, уловените съединения след това се преобразуват в торове. Така процесът избягва нуждата от подземно съхранение и насочва промишлените емисии към земеделско производство.
Вижте и това – Китай създаде технология за ток от въглища без дим и без горене
По-евтин път за улавяне на въглерод
Допълнителен детайл е, че технологията не произвежда просто „тор“ в общ смисъл, а насочва уловените съединения към конкретни продукти — амониев сулфат и амониев бикарбонат. На сайта на Jiangnan Environmental Technology процесът е описван като интегрирана амонячна технология за обезсеряване и декарбонизация, при която SO2 се превръща в амониев сулфат, а CO2 — в амониев бикарбонат. И двата продукта могат да се използват като торове, посочва BusinessToday.
Това означава, че системата комбинира две функции. От една страна, тя намалява част от замърсителите в димните газове от въглищната централа. От друга — създава продукт, който може да бъде продаден и използван в земеделието. Именно тази икономическа логика е основната разлика спрямо много класически проекти за улавяне и съхранение на въглерод, при които уловеният CO2 често остава разход, свързан с транспорт, компресиране и подземно инжектиране.
Компанията представя технологията като по-евтин маршрут за улавяне на въглерод, тъй като комбинира контрол върху замърсяването с производство на търговски използваем продукт. Вместо емисиите да бъдат разглеждани само като отпадък, те се превръщат в суровина, която може да има икономическа стойност.
От димни газове до амониеви торове
В презентация на JNG процесът е описан като Carbon Capture & Utilization with Fertilizer Production — улавяне и използване на въглерод с производство на тор. Компанията твърди, че един тон амоняк може да улови 2,6 тона CO2 и да произведе 4,6 тона амониев бикарбонат, а ефективността на улавяне на въглеродния диоксид достига 70–90%.
По данни, цитирани от Interesting Engineering, проучване от 2025 г. е установило, че торът, произведен чрез този процес във въглищна електроцентрала, е увеличил добивите от ориз с 6,2% в сравнение с култури, отглеждани с конвенционален тор. Според изследователите резултатите сочат, че продуктът, получен от промишлени емисии, може да има по-добри агрономически показатели при определени условия.
Повече добиви и по-малко замърсяване
Същото проучване отчита и значително намаляване на оттичането на хранителни вещества в околната среда. Нивата на азот, фосфор и калий, които попадат извън обработваемите площи, са били по-ниски в сравнение с тези при използване на стандартни торове. Това предполага потенциална екологична полза не само от гледна точка на промишлените емисии, но и по отношение на замърсяването на почви и води.
Според проектна информация, цитирана в публикацията, изпитания на този вид тор са провеждани в няколко държави, включително Германия, Франция, Испания, Италия и Бразилия. Целта е да се оцени как продуктът се представя при различни почви, климатични условия и земеделски практики.
Твърди се още, че преминаването към такъв тип тор може да намали разходите на фермерите за входящи материали с до 50%. Ако тези данни бъдат потвърдени в по-широки практически условия, технологията би могла да предложи едновременно икономическо и екологично предимство — по-ниски разходи за земеделците, по-добри добиви и по-малко отпадъчни емисии от индустрията.
По-широкият контекст е, че производството на торове само по себе си е сериозен източник на емисии. Международната агенция по енергия посочва, че директните емисии от производството на амоняк са около 450 млн. тона CO2 годишно, а индиректните — още около 170 млн. тона CO2 годишно. Световната банка също отбелязва, че синтетичните торове са отговорни за около 1,8–2,4% от глобалните парникови емисии.
Това прави китайския модел интересен не само като технология за въглищни централи, но и като опит да се свържат два проблема — емисиите от енергетиката и въглеродният отпечатък на производството на торове. Ако емисиите от един индустриален процес могат да бъдат използвани като суровина за друг, това би променило икономиката на част от системите за улавяне на въглерод.
Големият въпрос: използване или реално съхранение на CO2
В същото време има важна уговорка. Този модел не е равнозначен на трайно подземно съхранение на въглерод. Той попада по-скоро в категорията „улавяне и използване“ на CO2, при която въглеродът се включва в нов продукт.
Ключовото в този модел е, че той променя логиката на въглеродното улавяне. Вместо въглеродният диоксид да бъде третиран само като проблем, който трябва да бъде скрит под земята, той се включва в производствен цикъл с конкретен краен продукт. Именно това прави китайския проект различен от много от познатите схеми за улавяне и съхранение на въглерод.
Въпреки това технологията все още повдига важни въпроси — доколко процесът може да бъде мащабиран, какви са реалните му разходи, какъв е пълният въглероден баланс и дали резултатите от опитите ще се потвърдят при масово прилагане. Засега обаче случаят показва възможна нова посока: промишлените емисии да не бъдат само складирани, а превръщани в ресурс за други сектори.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
