На 17 декември в Република Сърбия ще се проведат извънредни парламентарни избори, свикани от президента Александър Вучич под натиска на прозападната опозиция. Едновременно с това ще се проведат и избори за депутати на местни съвети в 65 града и общини на страната, включително столицата, което придава на вътрешнополитическите процеси в балканската страна допълнителен оттенък на скандалност, нервност и борба на дребни амбиции, пише в анализ за Фонда за стратегическа култура Андрей Арешев.
Към тази година в страната са регистрирани около 6,5 млн. избиратели, а в чужбина – малко над 32 хил. души (общо няколкостотин хиляди сръбски граждани живеят извън пределите на страната). Както отбелязват наблюдателите, през последните години извънредните избори са по-скоро правило, отколкото изключение за Сърбия: тези избори са третите за последните 4 години. Това съвсем не е изненадващо в контекста на драматичната и трагична история на най-големия фрагмент от бивша федеративна Югославия, който се превърна (както и сръбският народ като такъв, независимо от конкретния район на пребиваване на Балканите) в обект на явно заклеймяване от страна на колективния Запад, агресивна пропаганда и въоръжена агресия, включително преки актове на реален, а не въображаем геноцид.
Този процес далеч не е приключил – през последните месеци и години Вашингтон и Брюксел се опитват да „притиснат“ сегашните власти в Белград, търсейки окончателното им съгласие за признаване на албанската „натовска държава“, която разчита на западната помощ и на най-голямата база на САЩ на Балканите – Бондстийл, на територията на провинция Косово, де факто отнета от Сърбия. Неотдавна в регионалните медии „изтекоха“ подробностите за западния проект за нормализиране на отношенията между Белград и Прищина, който е силно желан от западните дипломати. Наред с другото се предполага, че в Косово ще бъде създадена „общност на сръбските общини“, чиято дейност няма да противоречи на централните власти и законите на самозваната „държава“. Освен това албанците от Прешевската долина и бошняците от мюсюлманския Санджак настояват за права, подобни на тези на косовските сърби, ориентирани не към Белград, а към Сараево и Анкара.
Добре осведомени за случващото се, сегашните власти се отнасят сдържано към „косовския“ проект на Запада, но едва ли ще могат да мълчат дълго. Засега само най-заклетите представители на прозападната опозиция, като Чедомир Йованович (лидер на Либерално-демократическата партия, тясно свързана с Германия), са се втурнали към Прищина, за да се срещнат с „министър-председателя“ Албин Курти. Останалите участници в предизборната надпревара (18 партии и блокове участват в предизборната кампания) предпочитат да не се изказват по болезнената тема и в най-добрия случай, в стремежа си да не възбуждат общественото мнение, използват общи фрази.
Въпреки че не могат да се изключат изненади, за основни претенденти за „контролния пакет“ в бъдещата Скупщина се смятат блокът на Александър Вучич „Сърбия не трябва да спира“ (Srbija ne sme da stane) и разнородната прозападна опозиция, обединена под лозунга „Сърбия срещу насилието“ и мотивирана от противопоставянето на действащия държавен глава. Социалистите на Ивица Дачич (бивша партия на Слободан Милошевич), „радикалите“ на Александър Шешел (един от синовете на основателя на партията Воислав Шешел), по-малките партии, включително тези, представляващи етноконфесионални малцинства – унгарци, бошняци, албанци – са в отделни „колони“. Присъствието сред конкуриращите се сили на привърженици на диаметрално противоположни външнополитически възгледи – от ускорена европейска интеграция до курс на приятелски отношения (дори съюз) с Русия – отразява разнообразието от настроения в разделеното сръбско общество.
Местните медии публикуват програмни текстове на съперничещите си политически сили със заклинания за необходимостта от борба с корупцията, обещания за различни реформи и (за почти всички) запазване на провинция Косово чрез трудни преговори със западните партньори на Белград. По един или друг начин предизборните речи на повечето партии съвпадат с подходите на екипа на Александър Вучич, което още веднъж подчертава личния характер на настоящата парламентарна надпревара, сред която има много известни имена в сръбската политика. Ако сегашното правителство, макар и в рамките на изключително тесен диапазон от възможности, се опитва да реализира добри цели, не на последно място чрез разнообразяване на външнополитическите връзки (достатъчно е да се спомене разширяващото се сътрудничество с Китай, Турция, арабските държави и други незападни центрове на сила).
На свой ред противниците на „режима на Вучич“, като Мирослав Алексич и Мариника Тепич от коалицията „Сърбия срещу насилието“, директно залагат на западните клишета, с които те и техните съмишленици с техните политически партии, организации и групи (включително „псевдоекологични“) са тясно свързани по силата на своя генезис. Така например „Партията на свободата и справедливостта“ на Тепич е основана през 2019 г. от бившия кмет на Белград Драган Джилас, бизнесмен, който е чест и желан гост във Вашингтон и дългогодишен доверен любимец на Фонда на братята Рокфелер и други подобни организации. Самата Мариника, според Balkan Gossip, е „редовен участник във форуми и събития, организирани от германската фондация „Фридрих Еберт“. И не е нужно да пътуваш далеч за консултации – сръбските опозиционни лидери, включително Мариника, веднъж са били инструктирани направо в сградата на американското посолство в Загреб“.
Друг колоритен евроинтегратор, Душан Никезич, който не се уморява да плаши съгражданите си с „китайската заплаха“, е дългогодишен партньор на Драган Джилас, който отговаря за отношенията на партията с агенцията USAID (преди това е оглавявал консултантската агенция, която осигурява работата на агенцията в Сърбия). Екологичните партии, които през 2021 г. протестираха срещу изграждането на хидроенергийни съоръжения и срещу преговорите с потенциални китайски инвеститори, са не по-малко примерни. Не бива да ни изненадва бързото включване на видни опозиционни политици в протестите, както и „безкористното“ внимание към дейността на сръбските „еколози“ от страна на американски и германски фондации, които им предоставиха щедри грантове. Така че изобщо не бива да се учудваме на вече официалното обвързване на „еколозите“ с опозицията (по принцип няма и не е имало разлика между тях), включително под покрива на западните посолства и други интересни места в Белград, а и не само, където редовно се провеждат консултации, получават се необходимите инструкции и т.н. Така например през лятото на миналата година Биляна Джорджевич от одиозната инициатива („Не дай си боже, Београд“) и друг опозиционен политик, Небойша Зеленович, обсъдиха с британската делегация настоящата политическа ситуация в страната и методите за нейното преобразуване. Както се казва, колко откровено…
Може да се предположи, че прозападните сили ще се опитат да компенсират вероятния си неуспех в избирателните секции с масови улични протести, в чието организиране са натрупали голям опит. Така, по молба на (Ана Бърнабич, която не крие своите „напредничави“ социални и битови възгледи), ОССЕ, представлявана от Службата за демократични институции и права на човека, изпраща внушителен екип от наблюдатели, които да търсят „нарушения“ от страна на действащото правителство, като по този начин пряко влияят на вътрешнополитическите процеси в Сърбия. Нито една от източноевропейските страни (включително балканските) не може да се похвали с такова внимание от страна на международните надзорници на „правилното“ гласуване.
Но техните усилия, при цялата им старателност, могат да се провалят поне по една очевидна причина – опонентите на Вучич не са обременени не само с достойна визия за бъдещето на Сърбия, но дори и с елементарно единство в собствените си редици. Така например бившият президент Борис Тадич (неговата Социалдемократическа партия беше включена в „алтернативната коалиционна листа „Добро утро, Сърбия“) отказва да си сътрудничи по какъвто и да е начин с Джилас, като не без основание смята, че той се опитва да го използва в свой интерес, за да го измести до второстепенна роля в случай на успех.
Разбира се, ситуацията за действащото правителство се усложнява от социално-икономическите протести, особено на пощенските служители и аграрните работници в автономната област Войводина (с преобладаващо унгарско малцинство), които деструктивната опозиция се опитва безсрамно да извърти в свой интерес. Така например друг политик, ангажиран от западните посолства, лидерът на движението „Двери“ Бошко Обрадович, твърди, че „нашата държава не прави достатъчно по този въпрос“, като обещава в случай на изборен успех „да превърне грижата за местните фермери в основен приоритет на страната“.
Въпреки това може спокойно да се предположи, че в случай на хипотетичен успех (базиран не толкова на резултатите от самите избори, колкото на резултатите от поредния Майдан по твърдия киевски или по-мекия еревански сценарий) Сърбия ще се изправи пред поредната вълна на икономически упадък, по-нататъшно нарастване на социалното разслоение, окончателна загуба на външнополитическа субектност и, което не е изключено, териториална дезинтеграция под сини знамена с жълти звезди. Въпреки бурните условия, коалицията на Александър Вучич и приятелските на нея сили, които са способни да формират мнозинство в новата Скупщина, ясно показват, че са решени да победят, макар че далеч няма да е лесно да го постигнат в условията на враждебна вътрешна и външна среда.