Все повече млади европейци, включително образовани в престижни международни университети и натрупали опит в няколко държави, се обръщат към националистически, суверенистки и евроскептични политически послания. Тази тенденция поставя под въпрос дългогодишното убеждение, че образованието, международната мобилност и владеенето на чужди езици автоматично създават устойчива европейска идентичност.
В свой анализ The Conversation посочва, че подобни политически движения вече не привличат само хората, които се чувстват икономически изоставени от глобализацията. Освен недоволството от социалните и икономическите процеси те успяват да отговорят и на една много по-дълбока потребност – желанието на хората да чувстват, че принадлежат към определена общност.
Именно по този въпрос европейските институции все още не успяват да предложат убедителен отговор.
Национализмът печели все повече млади европейци
Според данните, цитирани от The Conversation, изборите за Европейски парламент през 2024 г. са донесли рекордно представителство на националистически, суверенистки и твърдо евроскептични формации. С тях са били свързани 191 от общо 720 евродепутати, или около 27% от местата в Европейския парламент. Тази подкрепа не идва единствено от икономически затруднените периферни райони на Европа.
Анализ на European Election Studies за 2024 г., обхванал близо 25 000 избиратели в 27 държави, показва, че подкрепата за такива партии сред мъжете на възраст под 30 години е надхвърлила 21%. Според изследването делът се увеличава последователно при всеки изборен цикъл от 1989 г. насам.
В Германия подкрепата за „Алтернатива за Германия“ сред хората на възраст между 18 и 24 години е нараснала от 5% при създаването на партията през 2013 г. до 19% през 2025 г. Във Франция „Национален сбор“ на Марин льо Пен е бил най-популярната политическа сила сред избирателите между 18 и 34 години през 2024 г.
Във всички възрастови групи националистическите и твърдо евроскептичните партии вече получават близо една четвърт от общия вот в Европа, посочва изданието.
Голяма част от тези формации поставят под въпрос сегашната посока на европейската интеграция, а някои открито настояват за значително ограничаване на правомощията на Европейския съюз. В анализа се припомня и докладът „Great Reset“ от 2025 г., подкрепен от партии от няколко европейски държави. Според The Conversation документът съдържа подробна програма за постепенно преобразуване или демонтиране на настоящите структури на ЕС отвътре.
Въпреки това стандартният отговор на европейските институции обикновено се ограничава до декларации за общи ценности, предложения за институционални реформи и обещания за икономическа стабилност. Нито един от тези подходи обаче не дава убедителен отговор на въпроса, който националистическите движения поставят в центъра на своите послания: кои сте вие и към какво принадлежите?
ЕС предлага права и пазар, но не и общ разказ
Националистическите движения не печелят единствено чрез своите политически програми. Те предлагат разбираем и емоционално въздействащ разказ за идентичността – кой може да бъде определен като истински европеец, германец или французин и какви културни ценности трябва да защитава.
Срещу този разказ Европейският съюз предлага паспорт, общ пазар, обща валута и система от права. Всичко това има конкретна стойност за гражданите, но не представлява цялостна история, способна да създаде дълбоко чувство за общност.
Проблемът не е нов.
Френският философ Етиен Балибар пише още през 2004 г. в книгата си „Ние, народът на Европа?“ за напрежението между универсалистките послания на европейския проект и националните, езиковите и културните разграничения, които интеграцията никога не е успяла напълно да преодолее.
През последните десетилетия ЕС до голяма степен е оставил културата на заден план, приемайки, че общото чувство за принадлежност ще възникне естествено като резултат от политическата и икономическата интеграция.
Това обаче не се е случило, отбелязва The Conversation. Липсата на последователна културна стратегия е оставила празно пространство, което постепенно е било запълнено от национални и суверенистки политически разкази.
Когато Европа разбираше силата на културата
Настоящото положение е още по-видимо на фона на факта, че в предишни периоди европейските лидери са осъзнавали значението на културата за политическото обединение на континента.
През 1954 г., само девет години след края на Втората световна война, Съветът на Европа подписва Европейската културна конвенция. Тя поставя институционалните основи на сътрудничеството и културната дипломация между европейските държави. Мотивът е ясен – политическото и икономическото възстановяване не са достатъчни. Европа се нуждае и от споделен културен проект.
Едно от най-трайните проявления на тази идея се появява през 1985 г. Тогава гръцкият министър на културата Мелина Меркури и френският ѝ колега Жак Ланг убеждават останалите европейски правителства да създадат инициативата, която впоследствие се превръща в програмата „Европейска столица на културата“. Европейската комисия определя като основна цел на програмата укрепването на чувството на европейските граждани, че принадлежат към общо културно пространство, както и подчертаването на културните характеристики, споделяни от европейските народи.
Разликата между тогавашния и сегашния подход се крие в самото разбиране за европейска интеграция.
Създателите на европейския проект като Робер Шуман, Жан Моне и Алчиде де Гаспери са съзнавали, че политическите и икономическите структури се нуждаят от културна легитимност, за да оцелеят. Културата не е била разглеждана като второстепенно допълнение, а като основа на целия проект.
Днешните бюджетни приоритети показват колко ограничено място заема културата в политиките на Европейския съюз. Програмата „Творческа Европа“, която е основният финансов инструмент на ЕС в тази област, разполага с бюджет от 2,44 млрд. евро за периода 2021–2027 г. На пръв поглед сумата изглежда значителна, но представлява приблизително 0,15% от общия бюджет на Европейския съюз.
За сравнение Culture Action Europe изчислява, че само през 2024 г. Русия е изразходвала над 1 млрд. евро за държавно подкрепени културни и информационни кампании. Това е приблизително три пъти повече от годишния бюджет на „Творческа Европа“. В тази сметка не влизат допълнителните средства, отделяни за медийни и информационни операции, насочени и към европейска аудитория, отбелязва The Conversation.
Изводът на изданието е, че Европа инвестира значително по-малко от своите геополитически конкуренти именно в областта, която все повече определя политическите нагласи – културата и чувството за принадлежност.
Социалните мрежи пренаредиха битката за идентичността
Медийната среда, в която е възникнал европейският проект, вече не съществува.
През 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век обществените медии, националните културни институции и споделените обществени пространства са били в състояние да създават общи културни представи. Системата не е била съвършена и е оставала разделена по национални линии, но е позволявала формирането на относително общ информационен контекст.
Днес основният канал, през който младите европейци възприемат света, са алгоритмично управляваните социални платформи.
Тези платформи не са неутрални. Техният бизнес модел е изграден върху максимално задържане на вниманието и стимулиране на емоционалните реакции. Така кратките, провокативни и утвърждаващи идентичността послания получават структурно предимство. Инициативи като „Европейска столица на културата“ са създадени за време, когато културата се е разпространявала чрез градове, музеи, университети и традиционни медии. Те не са били адаптирани към свят, в който културата се движи основно през персонализирани информационни потоци.
Данните на самия ЕС показват мащаба на промяната. Проучване на Европейския парламент сред младите хора от 2021 г. установява, че 64% от тях използват Instagram, а 25% – TikTok като основни източници на информация. Отделно изследване на Евробарометър показва, че 79% от европейците на възраст между 15 и 24 години използват инфлуенсъри или други създатели на съдържание в социалните мрежи като основен източник на новини.
Проучване от 2024 г. установява, че в навечерието на европейските избори националистическите и евроскептичните партии са постигали по-високи нива на ангажираност във Facebook и Instagram от традиционните партии в Германия, Швеция, Унгария и Полша.
Една от причините е, че негативното и провокативно съдържание се разпространява по-успешно от алгоритмите на платформите.
Защо „Еразъм“ не създава автоматично европейска принадлежност
Според анализа проблемът не е само политически, но и образователен.
Авторът на публикацията описва наблюденията си върху студенти, които са живели в Берлин, учили са в Копенхаген и са били на стаж в Амстердам, но въпреки това продължават да говорят за „нашите хора“ и „тяхната култура“. Това показва, че международната мобилност може да създаде контакт с различията, без непременно да води до по-дълбока интеграция. Студентите се научават да се ориентират между различни култури, но не винаги откриват какво ги свързва с останалите европейци. Изследванията на студентския обмен установяват и т.нар. селекционен ефект. Хората, които заминават да учат в друга европейска държава, обикновено са положително настроени към ЕС още преди заминаването си.
Затова програми като „Еразъм“ невинаги създават нова европейска идентичност. Често те само укрепват нагласа, която вече е съществувала.
Младите хора, които най-много биха имали нужда от среща с културното многообразие на Европа – икономически уязвимите, по-слабо мобилните и онези, които са по-силно свързани с националните си общности – в значителна степен остават извън тези програми.
Анализ на обмена по „Еразъм“ между 2008 и 2014 г. показва, че студентските потоци са силно разделени според академичния престиж и икономическите възможности. Водещите университети обменят студенти предимно с други водещи университети. По този начин съществуващите социални и образователни йерархии по-скоро се възпроизвеждат, отколкото се преодоляват. Получава се система, в която космополитно настроените образователни институции до голяма степен общуват помежду си. Дори в престижните международни университети студентите могат да бъдат разнообразни по националност, но изключително сходни по социален произход.
Когато университетите се поздравяват за създаването на глобално мислещи млади хора, често става дума за част от европейската младеж, която поначало е била по-слабо склонна да приеме националистически политически послания.
Образованието и мобилността не премахват нуждата от корени
По-неудобният въпрос е какво се случва, когато дори тази част от младите европейци започне да поставя под съмнение общия европейски проект.
Според изследвания върху европейската идентичност някои студенти, учили в три различни държави, изразяват по-силно недоверие към Брюксел и по-голяма привързаност към националната си културна специфика, отколкото би могло да се предполага от международната им биография. Контактът с различни общества не е създал автоматично космополитна лоялност. Вместо това се е появила по-сложна нагласа – познаване на различията, съчетано със силно желание за културна опора и принадлежност.
Националистическите движения разбират тази потребност и я превръщат в политическо послание. Университетите и бизнес училищата до голяма степен все още не успяват да го направят.
Пролетното изследване на Евробарометър за 2025 г. показва, че 75% от европейците се чувстват граждани на ЕС – най-високото отчетено равнище. Близо 60% от хората между 15 и 24 години заявяват доверие в Европейския съюз.
Това са положителни показатели, но според The Conversation те прикриват по-сложна действителност.
Да се чувстваш гражданин не е непременно същото като да изпитваш дълбока културна принадлежност. Доверието в институциите също не е равнозначно на трайна лоялност към общ европейски проект. Същата демографска група, която най-често изразява доверие в ЕС – образованите и мобилни млади европейци – е оставена до голяма степен сама да формира своите културни представи.
Националистическите партии са разбрали два основни аспекта на този процес. Първо, въпросът за идентичността не може да бъде решен само чрез икономически растеж и гарантиране на права. Второ, институциите, които пренебрегват културното измерение на политиката, винаги ще бъдат изпреварвани от движенията, които го поставят в центъра.
Според анализа тези партии не са спечелили 27% от местата в Европейския парламент единствено защото са предложили по-добри икономически решения. Те са предложили история, в която избирателите могат да разпознаят себе си.
Джордже Симион и Калин Джорджеску
Като един от най-ясните примери The Conversation посочва Румъния, където сравнително малко познатият независим кандидат Калин Джорджеску спечели първия тур на президентските избори през 2024 г.
Кампанията му беше силно ориентирана към TikTok и изградена около православната идентичност, националния суверенитет и духовната самобитност спрямо западния либерален модел.
Последвалото анулиране на изборите не премахна основния политически факт – значителна част от румънските избиратели, включително много млади хора, са открили в този културен разказ нещо, което не са намерили в програмите на утвърдените партии.
Румъния е краен, но не и изолиран пример. Когато липсва общоевропейски културен разказ с достатъчна емоционална тежест, пространството неизбежно се запълва от други политически и национални истории.
Русия и Китай използват културата като инструмент за влияние
Културната политика има и геополитическо измерение, което ЕС твърде дълго е подценявал.
Докато европейското финансиране за култура остава ограничено, Русия инвестира значителни средства в културни, информационни и медийни кампании, част от които са насочени към аудитории в европейските държави.
Китай използва различен подход чрез широката си мрежа от институти „Конфуций“, които разпространяват китайския език и култура в университети и градове в цяла Европа.
В същото време европейските институции все още спорят дали изобщо имат мандат да работят за укрепване на вътрешното чувство за принадлежност. ЕС традиционно разглежда културната дипломация като допълнителен инструмент за представяне на европейските ценности в чужбина, след като основната политическа работа вече е извършена. Геополитическите конкуренти на Европа, макар да използват различни методи, разглеждат културата като инфраструктура – толкова важна за влиянието, колкото пътищата са важни за търговията.
Culture Action Europe предупреждава, че националистическите и консервативните партии, които вече имат значително представителство в Комисията по култура и образование на Европейския парламент, започват да променят рамката на европейския културен дебат.
Те поставят под въпрос финансирането на проекти, свързани с миграцията и политиките за полова идентичност, и подкрепят визия за европейската култура, изградена предимно около националните традиции.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
