Близо три десетилетия след края на кървавия конфликт в Северна Ирландия, известен като The Troubles (Смутните времена), Белфаст отново се оказа сцена на насилие, палежи и дълбоко обществено напрежение. В авторски текст, публикуван в PJMedia, американският коментатор Джош Хамър разглежда последните безредици в северноирландската столица не само като реакция на конкретно престъпление, а като симптом на много по-широк политически, медиен и социален проблем.
Нападението, което отключи гнева в Белфаст
AI обработен стоп кадър
Поводът за напрежението, както припомня Хамър, е нападение от понеделник, 8 юни, при което судански търсещ убежище, идентифициран като Хади Алодид, напада местен мъж на улицата с кухненски нож. По описанието в публикацията, жертвата е била нарязана по лицето и шията, а нападението е довело до ослепяване с едното око. Видеокадри от инцидента бързо се разпространяват онлайн и предизвикват силен обществен отзвук.
Британски медии също съобщиха, че Алодид е обвинен в опит за убийство, притежание на нож и отправяне на заплахи за убийство. The Guardian посочва, че 30-годишният мъж е от Судан, че е бил оставен в ареста след явяване пред съда в Белфаст и че е получил право да остане във Великобритания за пет години, след като молбата му за убежище е била приета. Изданието отбелязва още, че той е влязъл в Северна Ирландия през Република Ирландия, като е преминал през т.нар. Common Travel Area (Обща зона за пътуване) между Обединеното кралство, Ирландия, остров Ман и Нормандските острови.
Именно след този случай, пише Джош Хамър, Белфаст „избухва“.
В следващите часове и дни по улиците излизат групи от разгневени хора, които хвърлят тухли и бутилки по полицията, палят автомобили и подпалват жилища в квартали с по-голямо мигрантско население. Полицията използва водни оръдия, а семейства са принудени да бягат от горящи сгради. Според Хамър Северноирландската пожарно-спасителна служба е реагирала на 62 инцидента само за една нощ, а най-малко 27 души са останали без дом.
Ojo con los irlandeses, Belfast no es Madrid. Ojito que estos son igual de bestias que los escoceses.
¡¡GO IRELAND!! pic.twitter.com/6iofk0mGgy
— ♱𝙎𝙤𝙧 𝙎𝙖𝙧𝙣𝙖♱ (@SorSarna_n1) June 10, 2026
От осъждане на насилието към въпроса за причините
Хамър обаче изрично прави важно уточнение: палежите, нападенията срещу домове и насилието на тълпата не могат да бъдат оправдани. По думите му хората, които са подпалвали домовете на свои съседи, са опозорили както себе си, така и каузата, с която претендират да се свързват. Авторът настоява, че насилието на тълпата — независимо къде се случва — е враг на цивилизацията.
Но след това Хамър поставя въпроса, който според него западните медии отказват да зададат: защо подобни изблици на обществен гняв продължават да се повтарят?
Според автора случаят в Белфаст не е изолиран. Той припомня, че почти точно година по-рано Северна Ирландия отново е била разтърсена от безредици, след като двама румънски тийнейджъри са били обвинени в опит за изнасилване на ученичка в Балимена. Хамър прави паралел и с вълната от напрежение в Англия след нападението с нож в Саутпорт, както и с последвалите протести и сблъсъци в различни градове. Тези паралели са част от неговата авторска интерпретация — че тежки престъпления, извършени от хора с мигрантски или чуждестранен произход, все по-често се превръщат в спусък за улично напрежение, защото зад тях стои по-дълбоко недоверие към институциите.
В неговия прочит моделът е ясен: извършва се тежко престъпление, извършителят често е мигрант или търсещ убежище, общественият гняв избухва, а властите и големите медии се концентрират почти изцяло върху осъждането на последвалото насилие, без да поставят под сериозен въпрос политиките, довели до натрупването на напрежение.
Хамър: медиите виждат бунтовете, но не и натрупаното напрежение
Хамър критикува начина, по който според него водещите медии рамкират събитията. Той посочва, че в публикация след публикация безредиците са описвани като „антиимигрантско насилие“, „крайнодесни протести“ и „расистки бунтове“. Авторът не отрича, че насилието и палежите трябва да бъдат осъдени, но смята, че подобна рамка пропуска по-важния въпрос — защо толкова много хора в работнически квартали на Великобритания и Ирландия се чувстват пренебрегнати, несигурни и гневни.
Its hard to undersell just how large the demonstration in Belfast was today. It was one of the largest demonstrations i’ve ever seen in the city. pic.twitter.com/i8jk99plUx
— Gerry Carroll (@GerryCarrollPBP) June 13, 2026
В текста си Хамър обръща внимание и на реакцията на политическото ръководство. Първият министър на Северна Ирландия нарича участниците в безредиците „хулигани“, но според автора не казва достатъчно за факта, че судански гражданин е нанесъл тежки наранявания на човек в най-големия град на Северна Ирландия. Британският премиер Киър Стармър също осъжда нападението като „отвратително“, но, както отбелязва Хамър, отделя значително повече политическа енергия, за да предупреди, че насилие срещу хора заради техния произход няма да бъде толерирано.
Тук авторът използва и саркастичен паралел с покойния канадски комик Норм Макдоналд, който преди години иронизира западната политическа чувствителност с шегата, че ако „Ислямска държава“ взриви ядрено устройство и убие милиони американци, най-големият страх на част от елитите би бил „ответната реакция срещу мирните мюсюлмани“.
По-широката теза на Хамър е, че сегашното британско и ирландско политическо ръководство не иска да говори честно за последиците от масовата миграция, слабото филтриране на пристигащите и липсата на реална интеграция. Според него нито правителството, нито големите медии искат да признаят, че държавата може да носи част от отговорността за социалните разломи, които днес избухват в различни части на Британските острови.
Авторът нарича това „социална трансформация без представителство“. С тази формулировка Хамър описва процес, при който цели общности са поставени пред дълбоки демографски и културни промени, без да бъдат питани дали ги приемат и без институциите да поемат отговорност за последиците. Според него хората, които живеят с тези последици, многократно са били убеждавани, че дискомфортът им е морален дефект, а не реакция на провалени политики.
Не само PJMedia: сходни критики от UnHerd, Spiked и The Spectator
Подобна критика към начина, по който институциите и медиите рамкират събитията, не идва само от Хамър. В UnHerd Адам Джеймс Полък пише, че нападението в Белфаст отразява „години мълчание“ по темата за имиграцията. Той обръща внимание, че напрежението в Северна Ирландия не се появява внезапно, а се натрупва поне от бунтовете в Балимена, както и от усещането в част от работническите общности, че решенията за настаняване на мигранти и търсещи убежище се вземат без реално допитване до местните хора. В този прочит видеото от нападението над Стивън Огилви не създава напрежението от нищото, а отключва вече съществуващ гняв, който политическата система дълго е отказвала да преведе в нормален публичен разговор.
🔴 Belfast ardiendo
– Te llamaron “insolidario” por no querer llenar tus calles de multiculturalidad
– Te llamaron “conspiranoico” por decir que quieren una sustitución racial en Europa
– Te llaman “fascista” por reaccionar cuando asesinan a un compatriota degollándolo en la… pic.twitter.com/OB1x67gVWZ— Doctor Tricornio (@Doct_Tricornio) June 10, 2026
Друг текст на UnHerd поставя акцент върху това, че част от местните работнически общности говорят за „легитимни тревоги“ около имиграцията, които според тях са били заглушавани. Изданието цитира позиция на Ирландската републиканска социалистическа партия, която предупреждава срещу заглушаването на притесненията в общности, преживяващи демографски промени без консултация. Този елемент е важен за тезата на Хамър, защото показва, че въпросът не се свежда само до класическо противопоставяне между „крайна десница“ и „антирасизъм“. В Северна Ирландия миграционното напрежение започва да пресича и стари политически разделителни линии, включително националистически и лоялистки среди, макар насилието да остава концентрирано предимно в лоялистки райони.
В Spiked Фрейзър Майърс формулира сходна теза още по-директно: расистките безредици са неоправдаеми, но също така е неоправдаем отказът на елитите да обсъдят напрежението, което миграцията създава. Той описва нападенията срещу домове на мигранти като терор и беззаконие, но настоява, че осъждането на тълпата не може да бъде заместител на разговор за границите, системата за убежище и сигурността на местните общности. Това допълва аргумента на Хамър: моралното осъждане на палежите е необходимо, но не е достатъчно, ако политиките, които пораждат недоверие, остават извън обсега на дебата.
Същото издание публикува и текст на Брендън О’Нийл, в който той атакува ранното медийно описание на нападението като „инцидент с нож“. В Spiked О’Нийл нарича тази формулировка евфемистична и твърди, че тя омаловажава бруталността на нападението. Това е може би най-пряката подкрепа за медийната критика на Хамър: не само че според тези автори се избягва разговорът за причините, но и самият език, с който първоначално се описва престъплението, изглежда твърде омекотен спрямо реалния характер на случилото се.
Лиз Кендал
В друг коментар Spiked развива и трета линия на критика — че британското правителство използва безредиците като повод за нов натиск върху социалните мрежи. Изданието припомня предупрежденията на министъра Лиз Кендъл, че платформите трябва по-бързо да премахват незаконно съдържание по време на кризи, и тълкува това като опит разговорът да бъде преместен от провала на миграционната политика към контрол върху общественото говорене онлайн. Тази теза е съществена за надграждането на Хамър: според нея институциите първо търсят начин да ограничат реакцията, вместо да анализират защо реакцията е толкова взривоопасна.
Подобна оценка се появява и в The Spectator, където Андрю Маккуилан разглежда защо именно лоялистките райони са в центъра на безредиците. Той посочва, че усещането за несигурност отдавна е част от психологията на работническия лоялизъм в Ълстър, а в Северен Белфаст това усещане е било усилено от миграционен натиск, жилищни проблеми и ограничени възможности. Според Маккуилан новопристигналите често са насочвани към бедни райони със затруднен достъп до жилища, работа и услуги, без достатъчно мисъл за последиците. Така локалният контекст прави тезата на Хамър по-конкретна: става дума не просто за абстрактен спор за миграцията, а за бедни квартали, в които социалният натиск се усеща най-силно.
Интересното е, че дори The Guardian, който рамкира събитията по съвсем различен начин и поставя акцент върху крайнодесни агитатори, социални мрежи и расистко насилие, признава, че нападението е било „искра“ върху вече подготвен „фитил“. В анализа на изданието този фитил е съставен от grievances — натрупани недоволства, социални мрежи, политическо двуличие и външни подстрекатели. Това не потвърждава изцяло тезата на Хамър, но е важен контрапункт: дори медия, която отхвърля антиимиграционния прочит на насилието, признава, че безредиците не са възникнали във вакуум.
Така критиката на Хамър се вписва в по-широк дебат за медийния език, политическата реакция и границите на допустимото говорене за миграцията. От едната страна са медиите и политиците, които акцентират върху расисткото насилие, опасността от крайнодесни агитатори и ролята на социалните мрежи. От другата страна са автори като Хамър, Полък, Майърс и О’Нийл, които настояват, че осъждането на насилието не отменя нуждата от разговор за причините — миграционната политика, проверките, интеграцията, жилищния натиск и чувството на местните общности, че решенията се вземат през главите им.
В този контекст Хамър отправя тежка критика към медиите. Според него проблемът не е, че пресата не осъжда насилието на тълпата — напротив, тя го прави шумно и самодоволно. Истинският провал, според автора, е отказът да се търси причинно-следствената връзка между политиките на масова миграция, усещането за безсилие сред местните общности и последващите изблици на гняв.
Хамър твърди, че Великобритания е преминала през една от най-мащабните и най-слабо управлявани миграционни промени в съвременната западна история. Той обръща специално внимание на ръста на молбите за убежище, на според него недостатъчната проверка на пристигащите и на това, че интеграцията често е оставяна на заден план. Последиците, пише авторът, се понасят най-силно от общности, които не са били питани и не са имали реален политически глас в процеса.
Когато легитимните тревоги остават извън дебата
Заключението на Хамър е, че отговорът не може да бъде оправдаване на насилието. Но според него също толкова опасно е властите да продължават да пренебрегват причините за натрупания гняв. Ако правителствата третират скептицизма към масовата миграция като „мисловно престъпление“, а не като легитимна обществена тревога, подобни кризи ще продължат да се повтарят.
„Стармър не иска да води този разговор. Би Би Си не иска да води този разговор. The New York Times със сигурност не иска да води този разговор“, пише Джош Хамър.
Но, по думите му, Белфаст вече го води — и разговорът е грозен. А ако западните правителства не променят подхода си, предупреждава авторът, огньовете може да продължат да горят.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
