Мислех си днес да пиша как трябва да се гордеем с нашата писменост, с нашата култура, с наследството, което сме дали на света. Обаче видях една снимка, която ме прободе. Всъщност тя символизира миналото и настоящето ни.
Една снимка като диагноза
Публикува я днес Димо Дренчев, а към нея написа:
„Черната дъска в сградата на училището в трънското село Реяновци, в което времето е спряло преди три десетилетия.
Народът ни има нужда от нова цел и посока!
Защото, ако не знаеш къде отиваш, никъде няма и да стигнеш!“
Остатъците от някогашното училище можете да видите и в неговия клип:
Сравнително малък се научих да чета и затова, когато прекарах една година в селото на баща ми, преди да тръгна на училище, ме пратиха в селското школо. Там, където бе учил баща ми и е имал шестици по всичко. Защото по всичко му бяха преподавали роднини и познати. Но това е друга история. Майка ми беше пратила и мен (къде легално, къде – не) с циганчетата на училище. Да, тогава още не бяха станали роми и това не беше обидна дума. Днес училището отдавна вече не съществува. Дори и сградата се срути сама. Не от тропота на детски крака, а от своята ненужност. Или, както е модерно да се казва, отпаднала необходимост. Когато една образователна институция е с отпаднала необходимост, това не е предвестник на добро бъдеще.
По данни на НСИ броят на действащите училища в България е намалял от приблизително 2 447 през учебната 2015/2016 г. до 2 319 през 2025/2026 г. Това е нетен спад от 128 училища за последните десет учебни години. Разбира се, зад тази статистика стоят различни процеси — закривания, сливания, преобразувания и новооткрити училища. Но голямата картина остава същата: училищната мрежа се свива, а с нея се свива и присъствието на българското училище в цели населени места.
Разбира се, когато в селата няма деца, за да се поддържа училището, няма и смисъл от него. А няма деца, защото няма родители. А няма родители, защото няма условия. И така училищата стават с отпаднала необходимост. Даскалът, част от първите трима едно време — попът, кметът и даскалът — също. То и попове не останаха по селата, а десетки или стотици църкви стоят заключени или се отварят само когато свещеник дойде. Ако дойде.
Един приятел наскоро ми разказа как синът му, който живее в САЩ, иска да се прибере в България, и то — на село. Младежът работи дистанционно и предпочита тишината и уюта на селото вместо лудницата на града. Да, обаче до селото, в което си харесал къща, нито имало нормален път, водата била с режим през лятото, интернетът — несигурен, училище, аптека или нормален магазин няма… И се отказал.
И така училищата остават с отпаднала необходимост, а тук-таме, където сградите още са оцелели, може да се види портрет на Кирил и Методий. Паднал някъде в бурените около порутените постройки — остатъци от нашето минало, белег на нашето настояще и предупреждение за нашето бъдеще.
То, разбира се, не е само черно и песимистично.
И все пак — децата, които побеждават
Само през 2025 г. българските олимпийски отбори по природни науки са спечелили общо 97 медала — 15 златни, 40 сребърни и 42 бронзови — от международни, европейски, балкански, младежки и момичешки олимпиади. От тях 39 отличия са от най-престижните международни олимпиади по науки — по математика, физика, химия, биология, лингвистика, информатика, астрономия и астрофизика, география и изкуствен интелект. Български ученици печелят златни медали, абсолютни първи места и исторически класирания в дисциплини, в които конкуренцията е световна, а подготовката — безмилостна.
Не знам защо, но се сещам за онзи цитат на Иречек:
„И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.“
Защото Даскалът (ако приложим тази дума като обобщаваща за българските учители) успява, напук на държавните усилия, да подготвя талантливи и будни български деца, които да носят успехи на родината си. Напук на опитите през толкова години да се разбие българската образователна система. Усилията до голяма степен се увенчават с успех. Обаче още има хора, които успяват напук на системата.
И знам, че някой ден тези хора ще вдигнат онзи портрет от бурените, ще го почистят и ще го закачат на стената на училището, в което отново ще тропат детски крачета.
Честит празник!
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
