На 11 декември, вчера, излезе книгата на Милена Върбанова „Бъдни вечер“, посветена на паметта на нейната единствена дъщеря Елена Френска. Книгата съдържа едноименната семейна повест и седем сонета на Пиер дьо Ронсар от неговия Сборник „Сонети за Елена“, в превод на авторката. Корицата и илюстрациите са дело на художничката Емилия Върбанова. Книгата е издадена от БГ Принт – Враца и читателите могат да я намерят в книжарница „Български книжици“, София.
„Бъдни вечер“ е седмата поред книга на Милена Върбанова, историк, културолог и писател, член на СБП.
Ето и откъс от книгата:
А на 10 юли 2021 г. миналата година в Монтана за нас с дядо ти Върбан угасна Слънцето. Но звездата, която наричаме слънце, умира и се възражда всяка Коледа, а ти, Слънце мое, няма да се върнеш при мен. И може би няма да пожелаеш да се видим, когато се упътя към теб.
Чудила съм се как живеят майките, изгубили единственото си дете. Мислила съм си, че на тяхно място на секундата ще умра. А ето на – продължавам да живея. Ако живеенето в мрак е живот.
Видя ли горе на Небето всички тия хора, за които ти разказах и мнозина от които ти добре познаваш, мое момиче? Дойдоха ли при теб, разпозна ли ги? И кога ангелите ви дават да пиете от чашата на забравата? Веднага след като се явите пред Господ или преди да ви изпратят отново на Земята – преродени, в нови тела? Може би душата ти вече е въплътена в някое детенце, което бозае от майчината гръд и гледа света с твоите сини като изворчета очи? Може би дори си някъде наблизо, в същия град, на същата улица? Може би се разминаваме по алеята с новата ти майка? Ти ли беше в количката, която буташе оная млада жена със синьо палто?
Написах моята правда за рода ни, такава, каквато я осъзнавам. Но може и да съм по-лоша от всички роднини. Децата на братовчедите ми са живи и здрави, само ти ме напусна.
Само аз не опазих детето си.
В едно не се съмнявай, дъще – в любовта на майка си. Винаги съм те обичала – от нощта, в която сънувах, че бяло гълъбче с малки черни петънца по перцата, е кацнало на дясното ми рамо. От мига, в който разбрах, че си в мен. От мига, в който усетих под сърцето си сърцето ти да тупка с бързия пулс на зародишите. От мига, в който подир родилните мъки, съзрях лицето на моята дъщеря.
Бяха те повили и даже забрадили с триъгълно парченце тензух. На почти невидимите ти миглички се бяха задържали капчици вода от първото ти къпане. Като утринна роса върху паяжина.
С каква безжалостна точност, като стъпки на екзекуторска команда към килията на осъден, наближават всички „празници“ без теб! Когато отминат, си отдъхвам.
Ако още си дух на Небето, слез при мен на Бъдни вечер, едничка моя! Няма да заспя цяла нощ. Ела!