Министър-председателят Андрей Гюров подписа по време на визита в Украйна 10-годишно споразумение за сътрудничество в областта на сигурността и отбраната — документ, който самият той определи като „политически акт“. Официално договореността се представя като рамка за бъдещо партньорство между двете държави, но липсата на публикуван текст и начинът, по който тя беше подписана, вече поставят редица въпроси — както за съдържанието, така и за институционалната процедура.
Какво включва споразумението с Украйна
Към момента пълният текст на споразумението не е публично достъпен. Информацията за него идва основно от официални съобщения и изявления, които очертават общата рамка, но не и конкретните клаузи. Сред малкото ясно заявени елементи е идеята за съвместно производство на дронове между България и Украйна — проект, който цели да комбинира украинския боен опит с българския индустриален капацитет и да отвори възможност за излизане на европейския пазар. Наред с това се говори за по-широко сътрудничество в отбранителната индустрия, обмен на технологии и експертиза, както и развитие на иновации и научни изследвания.
Акцент се поставя и върху новите типове заплахи — защита срещу дронове и ракетни атаки, сигурност на критична инфраструктура и морска сигурност в Черноморския регион. Паралелно с това са засегнати и теми извън чисто военния сектор, като енергетика, транспортни коридори и участие във възстановяването на Украйна.
Именно тук възниква и първият съществен въпрос — този за финансовите ангажименти. Формално, определянето на документа като „политически акт“ означава, че той не създава автоматично финансови задължения за България. В него няма публично известни конкретни бюджети, фиксирани плащания или инвестиционни параметри. В същото време обаче дейностите, които се залагат като възможни — като производство на дронове, изграждане на индустриални мощности или научно-развойни проекти — на практика предполагат бъдещи разходи. Така споразумението не харчи средства само по себе си, но създава рамка, в която подобни разходи могат да бъдат взети на следващ етап чрез решения на правителството и парламента. Именно тази разлика между формалното отсъствие на задължения и потенциалните бъдещи ангажименти е един от ключовите моменти в случая.
„Политически акт“: какво означава това
Централният термин в цялата конструкция остава „политически акт“. В практиката това означава, че документът не е международен договор по смисъла на правото и не поражда директни юридически задължения. Той не изисква ратификация от Народното събрание и не води до правна отговорност при неизпълнение. Това обаче не означава, че е лишен от съдържание или значение. Напротив — подобни актове заявяват официална държавна позиция, очертават стратегическа рамка и изпращат политически сигнал към партньорите. В много случаи те се използват като първа стъпка към бъдещи, по-конкретни и обвързващи договорености. Така се стига до ситуация, в която формално няма задължение, но реално се създава политическа линия на поведение.
Служебен кабинет и 10 години ангажимент
Допълнително усложнение идва от факта, че документът е подписан от служебно правителство. По Конституция служебният кабинет разполага с всички правомощия на изпълнителната власт — представлява държавата, води външната политика и може да подписва международни документи. В същото време обаче той няма парламентарна легитимност, не се опира на мнозинство в Народното събрание и има временен мандат. Това създава специфична двойственост — формално правомощията са налице, но политическата тежест е ограничена.
стоп кадър: YouTube/БТА
Именно тук възниква основното напрежение: може ли служебно правителство да поема ангажименти с хоризонт от 10 години? От формална гледна точка отговорът е положителен, ако актът не е правно обвързващ. От политическа гледна точка обаче въпросът остава отворен. Дори без юридическа сила, подобен документ задава дългосрочна стратегическа посока, създава очаквания у партньорите и може да влияе върху решенията на бъдещи правителства. Така на практика се оформя политическо обвързване, макар и не юридическо.
Това позволява и два различни прочита на случващото се. Според официалната логика става дума за рамка, която не създава задължения, а просто позиционира България и отваря възможности за сътрудничество, без да нарушава Конституцията. Според критичния прочит обаче използването на термина „политически акт“ позволява да се избегне ратификацията и парламентарният контрол, като същевременно се задава дългосрочна външнополитическа линия без изричен демократичен мандат. Така документът функционира като де факто стратегически ангажимент, макар и да не е оформен юридически като такъв.
В резултат се получава и основният парадокс: служебен премиер подписва споразумение с хоризонт от десет години, но го определя като необвързващо. Де юре няма задължение, но де факто се създава политически ангажимент.
Същевременно възниква и съществен конституционен въпрос около самото споразумение. Съгласно чл. 85, ал. 1 от Конституцията на Република България, Народното събрание ратифицира международните договори, които имат политически или военен характер, както и тези, които съдържат финансови задължения за държавата или изискват мерки от законодателен характер. В конкретния случай става дума за 10-годишно споразумение за сътрудничество, което по своята същност носи ясно изразен политически характер, а според публично известната информация включва и елементи на военно и логистично взаимодействие. Освен това подобни ангажименти практически неизбежно водят до разходи – независимо дали става дума за обучение, инфраструктура, поддръжка или съвместни проекти като производство на военна техника. Именно поради това възниква въпросът дали такъв тип договор не попада пряко в обхвата на чл. 85 и съответно дали не изисква изрична ратификация от парламента. Макар подписването на международен договор да не е равнозначно на неговото окончателно влизане в сила, липсата на ратификация в подобни случаи поставя под съмнение пълната му правна обвързваща сила и отваря поле за политически и правни спорове.
Контекстът от края на 2024 г. допълнително засилва този контраст. Тогава служебният премиер Димитър Главчев поиска изричен мандат от Народното събрание, за да подпише подобно 10-годишно споразумение с Украйна, и заяви, че няма да поеме такава отговорност без парламентарна подкрепа. Мандат обаче не беше даден и документът не беше подписан. Две години по-късно аналогичен по формат акт вече е факт — без такава процедура.
Финансовите последици: има ли скрити разходи
Независимо от формалната липса на задължения, споразумението поставя въпроса за потенциалните финансови последици. Дейностите, които се очертават — като индустриално сътрудничество, производство на военна техника и технологичен трансфер — предполагат реални инвестиции. Такива решения обичайно се вземат чрез държавния бюджет и подлежат на парламентарен контрол.
Въпреки това, самото съществуване на рамково споразумение може да създаде политически натиск тези проекти да бъдат реализирани. Това означава, че макар разходите да не са формално заложени в документа, те могат да се появят като негово пряко следствие в следващ етап.
Спорът се разгаря: реакцията на „Възраждане“
Подписването на споразумението предизвика и остра политическа реакция. От партия „Възраждане“ обявиха, че ще поискат извънредно заседание на Народното събрание с цел договорът да бъде обявен за невалиден. В публикувана позиция председателят на формацията Костадин Костадинов определи документа като „незаконен договор“ и заяви, че служебното правителство няма правомощия да поема подобни ангажименти.
„С договора България поема огромни ангажименти към Украйна, вкл. и да открие украински училища в България, да въведе украинския език за изучаване от българчетата и да пренапише историята си в украинска изгода. Отделно от това ще ремонтираме украинските реактори, ще им подаряваме оръжия, ще осигуряваме логистика за обучение на войниците им и т.н., и т.н. С този договор правителството на ППДБ-Радев-Доган-ГЕРБ на практика превръща България в украинска колония, а украинците – в господари на българския народ“, посочва Костадинов.
В позицията се твърди, че с него България поема широки задължения към Украйна и се отправят обвинения в „държавна измяна“. Сред обявените действия са искане за извънредно заседание, сигнал до прокуратурата и настояване за обяснение от страна на президента.
Независимо от политическите оценки, ключовият въпрос остава без отговор: дали подписаният през 2026 г. документ е същият, за който през 2024 г. беше поискан парламентарен мандат, или представлява негова преработена версия. Към момента това не може да бъде установено, тъй като текстът не е публичен. Това прави невъзможно да се сравнят двата документа, да се оцени реалният обхват на ангажиментите и да се провери дали има съществени промени.
Така подписаното споразумение се оказва едновременно ясно като политическо намерение и неясно като конкретно съдържание. От една страна няма юридически задължения, от друга — има реален политически ефект и потенциални бъдещи финансови последици. В комбинация с липсата на публичност и различния институционален подход спрямо 2024 г., това превръща темата не просто в дипломатическа новина, а във въпрос за начина, по който се вземат стратегически решения в държавата.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
