Регистрацията на Българска православна старостилна църква като юридическо лице предизвика бурна обществена реакция, вкл. спорове, анализи, мнения на богослови и юристи.
Според мен основна причина за възникналия проблем е несъвършенството на закона за вероизповеданията (ЗВ), който не отчита историческото значение на дефинираните понятия. От друга страна в самия закон има съществени противоречия и непоследователност.
ЗВ дефинира в ДР понятията „религиозна общност“, „религиозна институция“ и „вероизповедание“.
Според ЗВ „религиозна общност“ е доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. Както е известно думата „религия“ произлиза от латинската religio, която означава „уважение към свещеното, почитане на боговете“ През 19 и 20 век сравнителното религиознание класифицира религиозните възгледи във философски категории, наричани „световни религии“. Петте най-многочислени религиозни групи в света, които наброяват общо около 5 милиарда души, са християнството, ислямът, будизмът, индуизмът и китайската народна религия.
Дефиницията в ЗВ на религиозната общност поставя в основата на убежденията религията, а не нейните деноминации. По тази логика регистрацията е допустима за всяка такава група, която изповядва една от обособените световни религии. Тази дефиниция не отчита съществуването на клонове (деноминации) в самите религии. Православието е един от клоновете (деноминациите) на християнството, наред с католицизма, протестантството, и др.
Втората дефиниция в ЗВ касае понятието „ религиозна институция“, а именно регистрираната в съгласие със Закона за вероизповеданията религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни органи и устав. Или религиозната институция е правен субект, който възниква след като религиозната общност /група хора, обединени за изповядване на ДАДЕНА РЕЛИГИЯ/ бъде регистрирана.
Дотук съобразно определенията в ЗВ става ясно, че всяка група хора, изповядващи определена РЕЛИГИЯ могат да се регистрират като юридическо лице, което има устав, свои ръководни органи и представителство. В този смисъл са и разпоредбите на чл.14 и 15 от закона.
Объркването настъпва когато законодателят въвежда понятието вероизповедание. Така в чл.17 законът говори за устав на вероизповеданието, както и за структура, органи, представителство на вероизповеданието. В чл.19 законът в противоречие с чл.14 придава статут на юридическо лице на вероизповеданието. В чл.22 законът говори за имущество на вероизповеданието, а в чл. 30 – за регистрирано вероизповедание.
Според чл. 15 от закона като юридически лица се регистрират религиозните общности . Недопустимо е, според разпоредбата на ал.2 да съществува повече от едно ЮРИДИЧЕСКО ЛИЦЕ КАТО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ с едно и също наименование и седалище. Само че очевидно законодателят тотално се е объркал, тъй като според него вероизповеданието включва и хората, изповядващи дадена религия, и юридическото лице /вече регистрирана институция/ и верските убеждения.
Законодателят дефинира вероизповеданието по следния начин: „Вероизповедание“ е
1.съвкупността от верски убеждения и принципи,
2. религиозната общност и
3. нейната религиозна институция, т.е. вероизповедението може да съществува когато има група от хора с еднакви верски убеждения и принципи и те са се регистрирали , придобивайки качеството на юридическо лице.
Според законодателя вероизповедание няма, ако съвкупността от убеждения, хора и тяхната регистрация не е налице. Така формулираното определение е изцяло погрешно
При липсата на формулирани критерии следва, че всяка такава група може да се регистрира като религиозна институция, след което възниква съответно вероизповедание. Според законодателя вероизповедание няма, ако съвкупността от убеждения, хора и тяхната регистрация не е налице. Така формулираното определение е изцяло погрешно, като не отчита действителния смисъл на понятието „вероизповедание“, вкл. в историческият му контекст, както и факта, че вероизповеданието с неговите специфики се дефинира от доктрината и църквата и то съществува преди и независимо от закона и възможностите за регистрация.
Законът не диференцира и дори използва едновременно понятията „религия“ и „вероизповедание“ когато определя верските убеждения на религиозната общност като условие за регистрация. Вероизповеданието обединява групи от хора според особеностите във вярата им в рамките на съответната религия. Може да се опрости до израза „ изповядвам точно определени убеждения по въпросите на вярата в рамките на еди коя си религия“. Науката нарича тази съвкупност от верски убеждения деноминации. Различията между тези деноминации се дефинират от доктрината и църковната власт. Въпроси като правото на апостолското приемство, природата на Исус, папския принципат и др. разграничават една деноминация от друга. Основни деноминации /вероизповедания/ в християнството като религия са православие, римокатолицизъм, нехалкедонски (древноизточни) църкви, англиканство и протестантство.
Православното християнство или Източно православие е една деноминациите в християнството и трета по численост, след католицизма и протестантството. Наброява приблизително 265 милиона души
Православното християнство или Източно православие е една деноминациите в християнството и трета по численост, след католицизма и протестантството. Наброява приблизително 265 милиона души. Православното учение почива върху основата на Свещеното писание, Свещеното предание и решенията на Вселенските събори (за такива то признава първите седем), при тълкуването на чиито постулати се взема предвид учението на т. нар. „отци на църквата“ и на учителите на Църквата. Основен вероучителен документ е Никейско-Цариградският символ на вярата. Православието изповядва Един Бог, Троичен по лица (ипостаси – Отец, Син и Свети Дух), които са единосъщни помежду си. Самата Църква се разбира като богочовешки организъм, чиято глава е Бог, а отделните вярващи – различните негови членове.
Вероизповеданието не е произволна категория и дефинирането му е исторически обусловено. Не всяка съвкупност от верски убеждения представлява вероизповедание. Убежденията следва да са в рамките на определена религия и различията да са дефинирани от доктрината и църковната власт. Различията следва да са по основни въпроси като символа на вярата например. Според Символа на вярата, възприет от източното православие, православната църква е Свята, Вселенска, Съборна и Апостолска църква, основана от Иисус Христос и неговите апостоли. Православната църква се състои от няколко автокефални единици, различни по географски и национален белег, но единни в богословско и литургично отношение. Всички те признават първите седем Вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични доктрини и традиции.
Очевидно е, че законодателят от една страна неправилно е определил съдържанието на понятието „вероизповедание“, включвайки в съдържанието му и религиозната общност и религиозната институция – качество на общността след регистрацията и. От друга страна смисълът и съдържанието на понятието „ вероизповедание“ не е съобразен с доктриналните, богословски и исторически определени признаци. Вероизповеданието като съвкупност от религиозни убеждения няма как да се регистрира. Съществуването му като обособена група от специфични убеждения по въпросите на вярата се определя от доктрината и църковната власт, а не от съда. Регистрира се съответната религиозна общност.
И тук възниква въпросът – какви са функциите на съда в производството по регистрация?
Производството е охранително /няма спор, който да се решава, няма спорещи страни/– т.е. съдебното решение няма сила на пресъдено нещо. Съдът само констатира дали са изпълнени изискванията на закона за да възникне съответното юридическо лице. ЗВ урежда правото на вероизповедание, неговата защита, както и правното положение на религиозните общности и институции и техните отношения с държавата. В чл.9 от закона е направен опит да се определят признаците на понятието „ вероизповедание„ – всяко вероизповедание се характеризира с наименованието си и верските убеждения на физическите лица, съставляващи религиозната му общност. Законодателят на практика прогласява, че има различни видове вероизповедания, всяко от които има наименование и специфични убеждения по въпросите на вярата. Тези видове вероизповедания обаче съществуват доколкото са исторически обусловени и диференцирани от доктрината и църковната власт, независимо дали има или няма закон който позволява да възникне чрез регистрация правен субект – юридическо лице. Голямата грешка на закона е, че говори за регистрация на вероизповедание, което не е работа на светската власт и нарушава принципа за отделеност на държавата от църквата.
Неслучайно чл.10 прогласява основополагащ принцип, че традиционно вероизповедание в Република България е източното православие, чийто изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Т.е. православието като деноминация / клон, вид/ на християнството е вероизповедание, чийто единствен представител в България е БПЦ – БП.
Не е работа на светската власт да регистрира вероизповедания, а само религиозни институции с определено вероизповедание. След като единствен изразител и представител на източното православие в България по силата на закон е БПЦ- БП
Не е работа на светската власт да регистрира вероизповедания, а само религиозни институции с определено вероизповедание. След като единствен изразител и представител на източното православие в България по силата на закон е БПЦ- БП , всеки друг субект, претендиращ за представителство на това вероизповедание не може да възникне в правния мир.
Друг е въпросът, че законът не е въвел необходимите критерии относно наименованието на религиозните институции и най – вече дали и в каква степен наименованието може да съдържа в себе си наименованието на съответното вероизповедание. В чл. 15 ал.2 е въведено едно общо ограничение: “Недопустимо е да съществува повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище.“ Текстът изисква да е налице идентичност на верските убеждения като вероизповедание, наименованието и седалището на вече регистрирано юридическо лице по ЗВ, за да се откаже регистрация на религиозната общност. Именно тук законодателят е следвало да съобрази разпоредбата на чл.10 от ЗВ и да разшири границите на тази идентичност.
Изискването относно наименованието на правен субект – юридическо лице е общо както при регистрирането на търговски субекти по ТЗ, така и при регистрацията на политическите партии. Целта е да се избегне възможност за заблуждение , като юридическото лице бъде индивидуализирано чрез уникалното си наименование. В случая ЗВ изисква пълна идентичност на наименованието, което е отклонение от общоприетия принцип. Тъй като вероизповеданието на съответната религиозна общност има отношение към регистрацията – законът изисква в Устава да се направи изложение на верското убеждение и богослужебната практика, може да се предполага, че съдът упражнява контрол по отношение на въпроса какво точно е вероизповеданието на съответната група от хора. Както се посочи по – горе вероизповеданията се дефинират от доктрината и църковната власт. Следователно съдът отчита конкретното вероизповедание, едно от които е източното православие.
Тук възниква въпросът – може ли да се регистрират юридически лица по ЗВ с едно и също вероизповедание , ако наименованията им са различни? Според ЗВ това е възможно. Достатъчно е наименованията да са различни. В такъв случай защо законът говори за регистриране на вероизповедание? Ако се регистрират вероизповедания, то те са изначално определени и съществуващи и регистрирането на съответното изключва повторна регистрация. Ако се регистрират само общности от хора , означава ли че е възможно различни религиозни общности , изповядващи едно и също вероизповедание да регистрират различни религиозни институции и как ще бъдат разграничавани.
Законът трябва да бъде много внимателно разгледан и прецизиран. Предложените от няколко парламентарни групи изменения не са достатъчни. Кръпки върху зле скроена и ушита дреха няма да решат проблема. Нужно е да се ползват специалисти – богослови и действащи духовници за да се изчистят противоречията и недомислиците. Едно от възможните решения е, за да бъде охранено правото на вероизповедание е да се допусне в наименованието на религиозната институция да фигурира съответното вероизповедание, само ако съответната религиозна общност е организирана и призната според каноничното право. Във всички останали случаи религиозните институции да имат наименование, което не препраща към утвърдено вероизповедание. По този начин държавата няма да се меси в работата на църквата, но ще отчита нейните правила и решения, като в същото време не лишава никого от правото да регистрира религиозна институция със свое наименование, което обаче ще е достатъчно ясна препратка към каноничния и статут.
При едно такова решение би било невъзможно да се регистрира неканонична православна църква или каквато и да е друга. Законът за вероизповеданията създава условия за упражняване на правото на вероизповедание не изобщо, а в рамките на правния оборот – чрез дейност под формата на юридическо лице. В рамките на този си контрол законът по правило е длъжен да съобразява съществуващите обществени отношения и в частност тези в рамките на църквата, вкл. каноничните норми и практика.
Според тези правила Църквата Христова е основана от Самия Господ Иисус Христос преди почти 2000 години. Тогава Христос избира за свои ученици светите 12 Апостоли, изпълняващи мисията да благовестят по цялата земя Неговото учение, като те на свой ред ръкополагат свои ученици
Според тези правила Църквата Христова е основана от Самия Господ Иисус Христос преди почти 2000 години. Тогава Христос избира за свои ученици светите 12 Апостоли, изпълняващи мисията да благовестят по цялата земя Неговото учение, като те на свой ред ръкополагат свои ученици.
В Църквата тази Апостолска приемственост съществува непрекъснато и до ден днешен, като се осъществява чрез благодатта на ръкоположението в епископски сан. Възприемници на светите Апостоли и техните ученици са епископите, архиепископите, митрополитите и патриарсите на всички 15 канонични поместни Православни Църкви, които са част от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.
Всички те се ръководят от намиращите се в пълна свойствена духовна неотделност Свещено Писание, Свещено Предание, включващо решенията на Седемте Вселенски Събора, поместните Събори и Светоотеческите канони и творения, както и Символ Верую, който Православната Църква неизменно изповядва. Затова в България друга Църква, освен Българска Православна Църква не може и няма как да съществува, освен ако не е представителство на друга поместна Църква, което по своему се явява подразделение на друга юрисдикция, която е част от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква
Те биха могли да бъдат регистрирани, но записани в графа инославни, иноверни или други конфесии, а не да са под общ знаменател. Защото в противен случай всички близо 150 регистрирани в България като „църква“ религиозни институции са в пряко/косвено несъответствие с конституционно постановеното традиционно българско вероизповедание. Равнопоставянето на множеството такива структури с Българската Православна Църква е въпрос на националната сигурност, тъй като се явява предпоставка за поетапна подмяна на българската духовна идентичност.
При едно такова решение не би било възможно да се регистрира БПСЦ, защото съответната религиозна общност изповядва православието като деноминация на християнството. Различията по отношение на календара не са такива по основните въпроси на вярата и църквата не е признала съществуването на такова старостилно вероизповедание. Вариациите по второстепенни въпроси не придават качеството на отделно вероизповедание. От друга страна такава старостилна църква не е канонична – не съществува според каночните правила и решенията на църквата. При това положение според направеното предложение религиозната общност може да се регистрира с наименование, което не съдържа „православие“. Дали съответните религиозни празници да се празнуват по стария или новия календар е въпрос на избор, като вкл. съществуват хибридни форми. Но този избор не определя съдържанието на което и да е вероизповедание и не представлява основание за създаване на ново.
Относно вече направената регистрация. Както се посочи по–горе, производството по регистрацията е охранително. Постановеното решение може да бъде оспорено по исков ред от лицата с правен интерес – комисията по вероизповедания, както и БПЦ- БП. Постановеното в такова производство решение вече ще има силата на пресъдено нещо и ще е задължително за всички. Основни доводи в едно такова производство би била както императивната разпоредба на чл.10 от ЗВ, така и изложените по – горе съображения относно съдържанието на верските убеждения и в частност касае ли се до вероизповедание , различно от православието, признато ли е като такова в доктринален и каноничен смисъл, възможно ли е да се изразява и представлява от субект – юридическо лице, различно от БПЦ.
Православието е традиционно вероизповедание в България и негов единствен представител и изразител е БПЦ-БП. Това правило изисква внимателно преразглеждане на закона за вероизповеданията в цялост, който към настоящия момент е вътрешно противоречив, непоследователен, нелогичен и уреждащ съществуващи обществени отношения без да съобрази тяхната регулация от каноничното право, с което по същество се нарушава правото на вероизповедание в действителния му смисъл. Отговорността е на парламента, юридическите съветници – специалисти в в областта на каноничното право и съветниците по богословските въпроси.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски
