Винаги съм уважавал протестите. Човек трябва да има смелостта да излезе и да заяви това, което иска. С лицето си, с името си. Ако се наложи – и с ребрата си, в контакт с полицейската палка. В зависимост от протеста, разбира се. И от сезона.
На протестите се появяват всякакви хора. Има поддръжници на тезите, има внедрени провокатори, има и тук-таме някой полицай в цивилно. Има и странни хора (за да не поставяме диагнози), а понякога – има и посланици. И тук става интересно.
Именно такива се появиха на последните протести срещу… абе, честно казано, не разбрах точно срещу какво. Май срещу ареста на варненския кмет, а може и срещу бухалките на дерибеите. Може би срещу това, че някой път ти се струва, че има държава, а на другия ден не можеш да я откриеш в картата.
По-особеното е друго – че на тези протести се включиха и политици, които иначе гласуват редовно срещу вотове на недоверие към същите тези дерибеи, само и само да не се разклати евроатлантическата стабилност. Да не вземе да падне преди на коча… Сещате се.
Но да се върнем на темата.
Кристиян Шкварек засне либералната еуфория около факта, че чужди посланици са подкрепили протестите. И написа във „Фейсбук“:
„Тук не е Москва!“ скандирате вече по инерция на всеки умнокрасив протест.
Да, така е. И се надявам искрено никога да не стане. Бих се борил на фронт, за да не стане, като съм изписал в множество статии – исторически и политически – защо не искам никога отново да бъдем сателит на Москва.
Тук обаче не е и Берлин. И Париж не е. И Амстердам, Стокхолм, Вашингтон, Тел Авив или Лондон.
Но на същите скандиращи изведнъж ви става изключително гордо от всяка външна намеса от тези столици, стига да е във ваша подкрепа.
Изведнъж, без никакъв срам, развявате тази намеса като знаме. Като послушно дете в клас, похвалено от учителката. Като зубър, който си умира да му напишат шестица.
От непримирими борци срещу „чуждото влияние“ изведнъж се трансформирате в хора, опиянени от потенциалната роля на посочена отвън администрация.
От гонещи „чуждите агенти“ изведнъж сте хора, готови лично да бъдат чужди агенти, стига да е на „добрите чужди столици“.
Защото дори да са ни съюзници и партньори, пак са чужди столици и властови центрове.
Гордо развявате всяка статия в чужда медия, всеки доклад на чужда държава, всяко намигване от чужд посланик, стига да е във ваша полза.
Не скандирайте „Тук не е Москва!“. Не ви отива. Това е суверенистки лозунг, който можем да си позволим единствено хората, които не желаем да ни командват нито от Москва, нито от Анкара, нито от Лондон, нито от Берлин, нито Вашингтон.
Вие знаете, отлично и осъзнато, че искате България да се управлява отвън, стига вие да сте посочените представители на това управление.“
Толкова точно и болезнено, че чак трябва да се извика санитарка с успокоително за моралните двойни стандарти.
На една от снимките се вижда и един Асен. Онзи, дето с един Кирил съгласуваше назначенията в службите с посолствата. По онези записи. Някаква жена във „Фейсбук“ остроумно отбеляза, че „Продължаваме промяната“ имат повече записи от Spotify и YouTube взети заедно. Но, разбира се, това са „правилните посланици“. Представете си обаче Митрофанова на протест в защита на българския лев? Неолибералният вой ще стигне до Венера. Оттам обратно – съпроводен от доклад на Европейската комисия.
Интересно ми е какво точно правят чужди посланици на български протести и в български съдилища? Да приемем, че така заявяват позиция срещу корупцията и овладените институции. Добре. А защо тогава ни приеха с отворени обятия в Еврозоната, без значение дали имаме истинска борба с корупцията, стабилна съдебна система или реална отчетност?
Ще се включат ли тези същите посланици и в други протести? Например – в защита на законовото право на референдум? Не, разбира се. В обединена и модерна Европа демокрацията не е принцип, а контекст. Зависи кой пита и за какво.
И така стигаме до един личен момент.
Преди няколко години бях поканен на неофициална вечеря с човек от Посолството. Беше лято, морето – прекрасно. Ядох салата, комарите – мен. Симпатичен човек. Усмихнат. Говорим си за социални мрежи, за деца, възпитание. Изведнъж:
– „А какво е мнението тук за Русия?“
Окей. Минаваме пак на климата, водораслите, солеността на морската вода. Той пак:
– „А какво е мнението за партия „Възраждане“?“
После:
– „Имате ли нужда да ви съдействаме със законови промени?“
Посланиците са особена категория хора. Винаги готови да съдействат. Винаги „информирани“. Никога „намесващи се“. По протокол. А не по същество.
Пак ще питате – кое му е оптимистичното?
После ще кажете – нямаме приятели. Не е вярно. Имаме. Само че те идват с ръка на рамото, с поглед в бъдещето и с тефтер в джоба.
А ние? Ние ще продължим да протестираме. Срещу всичко. Или в подкрепа на нещо. Или в подкрепа на нещо, което уж е срещу всичко. Ще развяваме знамена – български, европейски, понякога и чужди. Ще скандираме, ще снимаме, ще лайкваме или ще харесваме.
А когато стане време да се гласува нещо важно, да се отстоява суверенитет или принцип, ще се огледаме… и ще изчакаме позицията на посолството.
И все пак – не губете надежда. Българският народ е издръжлив, а паметта му – кратка. Което означава, че ще преживеем и това. Ще се влюбим в следващата геополитическа любов, ще се разочароваме от нея и после пак ще протестираме. И така – докато един ден някой чужд посланик не донесе на площада… извинение.
Но не за намесата – за това, че сме го приели с овации.
Ако решите да подкрепите КритичноБГ, може да го направите тук. Предварително благодаря!
Дарения Revolut: @mariyatkwa
Дарения PayPal: @MariyanIvIvanov
