Макар България да е поела ангажимент за въвеждане на еврото, срок не е посочен в нито един договор. Анализираме правната логика, примера на други страни и политическите възможности за отлагане.
Условията за отпадане на дерогацията за България
Въпросът за това кога и дали България е задължена да въведе еврото е обект на политически и обществени дебати от години. Правната рамка обаче е ясна: в Договора за присъединяване към Европейския съюз от 2005 г. и в Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) се съдържат конкретни разпоредби, които очертават механизма.
Съгласно Член 4 от Акта за присъединяване на България към ЕС, България участва в икономическия и паричен съюз като държава членка с дерогация:
„От датата на присъединяване България и Румъния участват в икономическия и паричен съюз като държави членки с дерогация по смисъла на член 122 от Договора за създаване на Европейската общност.“
Вижте още: Радев предлага референдум за еврото
Тази дерогация представлява временно освобождаване от задължението за приемане на еврото. Тя обаче не е безсрочна по смисъла на траен отказ, а се отменя при изпълнение на определени условия, регламентирани в член 140 от ДФЕС:
„Ако въз основа на докладите […] Съветът, по предложение на Комисията, реши, че съответната държава членка изпълнява необходимите условия, дерогацията по отношение на тази държава се отменя.“
Изискванията включват участие в механизма ERM II за поне две години, стабилна инфлация, контрол върху дефицита, стабилен валутен курс и хармонизирано законодателство.
Важно е да се подчертае, че в нито един от цитираните документи няма конкретен срок за въвеждане на еврото, нито изричен текст, който да постановява задължителност в конкретен момент. Задължението обаче възниква логически и правно, тъй като участието в Икономическия и паричен съюз предполага крайна цел — приемане на еврото, след като всички условия бъдат изпълнени.
Как други държави отлагат въвеждането на еврото
Полша, Чехия, Унгария и Румъния също са държави с дерогация. Въпреки че те не са изключени от задължението да приемат еврото, всички те използват различни инструменти за забавяне на процеса:
- Не влизат в ERM II — което блокира началото на официалния процес по оценка на готовността.
- Не изпълняват умишлено някои от конвергентните критерии, като бюджетен дефицит или стабилен валутен курс.
- Обществени нагласи и политическа воля — правителствата отлагат официални действия, позовавайки се на обществено недоволство или на необходимост от допълнителна подготовка.
Политическите ръководители на тези страни не крият резервите си към задължителния характер на еврото. Унгарският премиер Виктор Орбан многократно е заявявал, че „форинтът е гарант за икономическа независимост“. Бившият чешки президент Милош Земан и настоящите чешки икономически среди също се обявяват за „предпазлив подход към еврозоната“, особено в контекста на нарастваща инфлация и политическа нестабилност в сърцето на ЕС.
Полският министър на финансите в правителството на „Право и справедливост“ подчерта още през 2017 г., че страната „не вижда икономическа необходимост от бързо приемане на еврото“ и че националната валута служи като инструмент за конкурентоспособност.
Припомняме – В подготовка за еврото: България излезе на пазарите с рекордни 4 милиарда евро дълг
Тези позиции, макар и прикрити зад икономически аргументи, изразяват един умерен, но последователен евроскептицизъм, който поставя под съмнение модела на централизация на паричната политика.
Швеция и Дания — референдуми и статут
Две страни от ЕС – Швеция и Дания – не използват еврото, но правният им статут е различен.
- Дания има специален опт-аут (derogation by exception), договорен с Протокол № 16 от Маастрихтския договор. Това я прави единствената държава, която не е правно задължена да въвежда еврото. През 2000 г. Дания провежда референдум, в който 53% от гражданите гласуват срещу замяната на датската крона с евро.
- Швеция, от своя страна, няма договорен опт-аут, но провежда референдум през 2003 г., на който 55.9% от избирателите гласуват срещу приемане на еврото. В резултат, страната умишлено не влиза в ERM II, което блокира задействането на механизма по член 140 от ДФЕС. Така Швеция де факто отлага приемането на еврото, но де юре е задължена да го направи, когато изпълни условията.
Други могат, ние – не?
Дебатът за въвеждането на еврото в България все по-често се води на езика на икономическата целесъобразност (с доста спорни моменти и мотиви) и правните ангажименти. Но това, което липсва, е най-важният елемент – участието на гражданите.
Да, формално България е поела ангажимент за приемане на еврото. Но в нито един договор няма фиксиран срок, нито изрично задължение, че този процес трябва да бъде завършен независимо от волята на обществото. Това означава, че не само икономическите критерии, но и демократичният консенсус са част от уравнението.
Докато страни като Дания и Швеция показват, че участието на гражданите в подобни решения е възможно, българските институции изглеждат все по-склонни да заобиколят гласа на обществото, опирайки се единствено на юридически тълкувания и брюкселски процедури. А това вече е въпрос не просто на валутна политика, а на доверие в институциите.
Ако европейската интеграция значи нещо повече от спазване на директиви и регламенти, тя трябва да се основава на доброволно и информирано съгласие на народите. А когато става въпрос за въвеждане на нова валута – символ, инструмент и политически маркер – това съгласие не може да се предполага. То трябва да се потвърди.
Еврото не може да бъде наложено. То трябва да бъде избрано.
Опитът на други държави от Централна и Източна Европа показва, че европейската интеграция не е еднопосочна улица, и че правото може да бъде прилагано с политически нюанс. Тази гъвкавост предоставя възможност на националните правителства да защитят икономическия суверенитет и обществената воля, особено когато доверието в общите европейски механизми не е безрезервно. Българският политически дебат трябва да отчита не само юридическите задължения, но и легитимните резерви, които изпитват други демократични общества спрямо валутната интеграция.
