В цяла Европа десните и национал-консервативните партии постигнаха забележителни успехи на последните избори и покачват рейтинга си в социологическите проучвания. Недоволните избиратели биват масово привлечени към тях. Някои либерални наблюдатели изразяват опасения от предстоящо дясно „цунами“ в Европа.
От доста време статуквото изключва новата вълна от десни партии от властта. Но това се променя. От есента на 2022 г. Италия има твърдо дясно правителство. Сега десницата е на гребена на вълната и в много други европейски страни – от Германия до Франция и Испания, Скандинавието, Централна и Източна Европа. Политиките на „защитна стена“ или „санитарен кордон“, целящи да държат десните партии далеч от властта, се провалиха или са на път да се провалят.
Основният двигател на подкрепата за десницата в Европа е противопоставянето на неконтролируемата масова имиграция. Нарастващите разходи за живот и високите цени на енергията след началото на войната в Украйна също подхранват недоволството. Повечето десни партии са скептично настроени и към Европейския съюз. Но външнополитическите пристрастия невинаги са последователни. Отношението към Руската федерация след 24 февруари 2022 г. е източник на разногласия сред десните партии, но за това малко по-късно. Първо, нека направим кратка политическа обиколка, за да се запознаем с мащаба на промените на „Стария континент“.
Ще започнем от Германия – страна, в която допреди 10 години нямаше нито една забележителна партия вдясно от управляващите християндемократи (ХДС), ръководени тогава от Ангела Меркел, и тяхната сестринска баварска партия Християнсоциален съюз (ХСС). Меркел взе стратегическото решение да се преориентира наляво, изоставяйки традиционното консервативно крило и създавайки вакуум вдясно. Той беше запълнен от новопоявилата се евроскептична партия Алтернатива за Германия (АзГ), основана през 2013 г. по време на еврокризата. Решението на Меркел от 2015 г. да остави границите отворени за повече от 1 млн. мигранти и бежанци от Близкия изток и Африка даде силен начален тласък на партията. Въпреки насрещния вятър и остракизма от страна на политическото статукво и медиите, „крайнодясната“ АзГ влезе във федералния парламент – Бундестага.
В последните социологически проучвания подкрепата за Алтернатива за Германия се е удвоила до 20 и повече процента, подкрепена от обществения гняв срещу спорното предложение за забрана на газовите котлони на министъра на икономиката и климата, който е представител на Зелената партия. В социологическите проучвания АзГ вече ясно изпреварва управляващата партия на социалдемократите на канцлера Олаф Шолц. Неговото трипартийно коалиционно правителство (съставено от ГСДП, Зелените и либералната Партия на свободните демократи) е изпаднало в невиждани нива на непопулярност. Неотдавнашно проучване на обществената телевизия ARD показа, че цели 79% от избирателите са недоволни от него.
Възходът на десницата в Германия предизвика тревога и дори истерия сред останалите партии. Те едва не получиха удар, когато кандидат на АзГ спечели историческа победа на първите избори в Зонеберг, в източната провинция Тюрингия. Verfassungsschutz (Федерално бюро за защита на Конституцията е вътрешна шпионска агенция, натоварена със задачата да „защитава“ Конституцията, но е склонна към политически злоупотреби чрез потискане на неудобните опозиционни групи) обяви АзГ за „подозрителен случай“ на екстремизъм. Но официалното заклеймяване изглежда се е превърнало в притъпено оръжие. Избирателите просто вече не се интересуват от подобно публично предупреждение.
ХДС попадна в трудна ситуация. Те обещаха да поддържат „брандмауер“ (защитна стена) срещу десния съперник. Но тази политика става все по-трудна за поддържане, особено в източните провинции на Германия (бившата ГДР), където между една четвърт и дори една трета от избирателите подкрепят АзГ.
Стратегиите на тотално изключване, независимо дали са наречени „защитна стена“ (или санитарен кордон, както го наричат във Франция и Белгия), са обречени на провал, ако се сблъскат с политическата реалност. Когато една конкурентна партия вдясно стане твърде голяма, тя не може да бъде трайно изключена от участие в законодателната и изпълнителната власт в една демокрация.
Свидетели сме на това и във Франция. Проучване на Ifop през април показа, че Марин льо Пен е най-популярният политик в страната, изпреварвайки президента Еманюел Макрон, който е възприеман като дистанциран, особено от обикновените хора, които се борят с непопулярните му пенсионни реформи. Сега Франция отново е изправена пред погроми и вълнения в банлиите – предградията, населени предимно с мигранти от африкански и арабски произход. Неотдавна подобни бунтове и погроми избухнаха в Париж, Марсилия, Лион и много по-малки населени места.
Нощите на анархия и огнен вандализъм потвърждават тезата на Льо Пен, че нещо сериозно е объркано с имиграцията и интеграцията. На фона на широко разпространения песимизъм за бъдещето на Франция, Льо Пен може и да стане следващият президент. В средата на юни, преди избухването на бунтовете, Жаклин Маке, депутат от „Партията на възраждането“ на Макрон, заяви пред неделния вестник Le Journal du Dimanche: „Имам чувството, че се задава цунами“. Изправен пред тази вълна на промяната, санитарният кордон ще се разпадне.
По същия начин в Швеция изключването на успешна местна дясна партия не проработи. След години на борба между имигрантски наркобанди, с почти ежедневни престрелки и експлозии, гневът на избирателите заради слабата политика в областта на миграцията и сигурността засили десните Шведски демократи. За да спечелят респект, те стратегически избраха умереност в езика и отстраниха някои от по-радикалните си елементи. В крайна сметка защитната стена срещу тях рухна.
Шведските демократи се наложиха на изборите през септември миналата година. Сега новата дясноцентристка коалиция зависи от тяхната подкрепа.
Съседна Финландия също се обърна надясно, като миналия месец „популистката“ дясна партия „Финландците“ стана официална част от новото коалиционно правителство (въпреки че е забъркана в скандали за предполагаем расизъм).
Най-забележителният от всички скорошни успехи на десницата е, че партията на Джорджия Мелони – Fratelli d‘Italia (Братята на Италия) също постигна своя пробив през септември и оттогава, като първата жена министър-председател на страната, тя ръководи забележително стабилно дясно правителство. Въпреки че беше очернена от левицата като „постфашистка“, умната, твърдоглава и чаровна Мелони спечели широка подкрепа, противопоставяйки се на „будната“ левица, нейните идеи за социално инженерство и ЛГБТ пропаганда.
Нейната партия е най-популярната в Италия, като изпреварва „Лигата“ на Матео Салвини и „Форца Италия“ на починалия наскоро Силвио Берлускони. Правителството на Мелони съчетава традиционния социален консерватизъм с по-твърда линия срещу нелегалните имигранти. Неотдавнашните решения на лидерите на Европейския съюз да удвоят усилията си за спиране на малките лодки с кандидати за убежище в Средиземно море отразяват промяна в консенсуса. Това, което някога беше „крайнодясно“ искане, сега е „новото нормално“ явление.
Испания е най-новият пример за завой надясно. Последните регионални и местни избори донесоха огромни успехи на консервативната Народна партия (Partido Popular – P.P.), докато създадената през 2013 г. по-твърдолинейна дясна партия Vox увеличи значително броя на съветниците си. Изпадналият в затруднение социалистически министър-председател Педро Санчес беше принуден да свика предсрочни парламентарни избори. Вероятният резултат от изборите на 23 юли е победа на P.P., водена от умерения консерватор Алберто Нунес Фейхоо, и коалиция с Vox (латински език Vox означава глас). Под ръководството на Сантяго Абаскал тя бързо се превърна в третата по големина партия в Испания. Въпреки воплите на левицата за връщане към политиката от „епохата на Франко“, Vox вече се превръща в обществено приета.
Това кратко пътешествие в Германия, Франция, Швеция, Финландия, Италия и Испания показва до каква степен десните движения са в настъпление. Виждаме признаци на зараждащ се „Консервативен интернационал“ или „Десен интернационал“. Това беше доказано на събранието на Конференцията за консервативно политическо действие (CPAC) в Будапеща през май. На него присъстваха повече от 600 консерватори от Европа и Северна Америка, които търсеха общи позиции и разбирателство. Унгарският министър-председател Виктор Орбан откри събитието с реч, озаглавена „Без миграция, без джендър, без война“.
В европейската десница има консенсус срещу масовата миграция и агресивното насърчаване на джендър идеологията. Какво обаче точно има предвид Орбан под „без война“, остава неясно. Той избягваше да обясни как смята, че може да бъде спряна войната в Украйна. Това е един от актуалните ключови въпроси, които разделят различните десни партии или им пречат ефективно да формират истински „десен интернационал“.
В Европейския парламент в Брюксел десните партии не успяха да сформират единна група. Вместо това има две основни конкуриращи се десни фракции: евроскептичната ЕКР и по-твърдодясната ИД (плюс дузина неприсъединени евродепутати от унгарската партия „Фидес“, която беше изключена от дясноцентристката Европейска народна партия (ЕНП)). Всички тези партии се противопоставят на създаването на европейска свръхдържава, която да замени националните държави, и всички те се противопоставят на експериментите на левицата в областта на социалното инженерство.
Ако се обединят, съюзническата десница лесно ще си осигури около 150 места в парламента в Брюксел (от общо 705), превръщайки се във втората по големина фракция веднага след ЕНП – партията на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Обединената десница би могла да бъде много по-голяма от фракцията на социалистите и демократите (С&Д).
Въпреки това е малко вероятно да се стигне до обединение на всички десни партии. Съществуват твърде много различия в мненията. По време на кризата с еврото тези различия бяха главно по отношение на еврото, политиките на Европейската централна банка (ЕЦБ) и фискалните трансфери и субсидии. Сега, след началото на войната в Украйна, има големи разногласия по отношение на външната политика и Русия.
Някои десни партии са категорично пронатовски и подкрепят външнополитическата линия на САЩ. Консервативната полска партия PiS е най-гласовитият поддръжник на големи оръжейни доставки за борбата на Украйна срещу Русия. По ирония на съдбата национално-консервативното, антиукраинско правителство във Варшава намира много допирни точки във външната политика с администрацията на Джо Байдън, но Вашингтон пък подкрепя протестите на ЛГБТ във Варшава срещу правителството на PiS.
Други десни лидери също застават твърдо на страната на Украйна. Италианката Джорджия Мелони ясно заяви това и не се колебае в подкрепата си за НАТО. От друга страна, унгарският президент Виктор Орбан (с когото и Мелони, и Абаскал от Vox са добри приятели) е колеблив в подкрепата си, а много други десни партии като германската АзГ се противопоставят на доставките на оръжие, опасявайки се, че войната може да ескалира и да се превърне в общоевропейски конфликт – война на Русия срещу Запада, водена на централноевропейска земя. Някои течения в дясното пространство хранят и симпатии към Русия.
Част от скептицизма по отношение на войната е реакция на прекомерния ентусиазъм на левицата по отношение на конфликта. Зелените в Германия се превърнаха от пацифисти във войнстващи; левите, които отказаха да служат в армията, сега призовават за най-смъртоносните танкове, изтребители и ракети с далечен обсег в помощ за Украйна. Може да се твърди, че тяхната позиция е ирационална и непоследователна, защото противоречи на иначе антинационалистическата им нагласа, докато украинците водят националистическа борба за защита на родината си. Украинците на фронта не са воини на дъгата, а националистически настроени патриоти, които левицата обикновено ненавижда.
Но тъй като в очите на мнозина подкрепата за Украйна сега е преплетена с други леви каузи като многообразието, правата на ЛГБТ и останалата част от глобалистичната програма на администрацията на Байдън, някои партии от европейската десница смятат, че Русия може да бъде контрасила срещу Запада. В продължение на години някои европейски десни партии, като австрийската FPO и френската Национална асамблея, поддържаха близки отношения с партията на Путин. Партията на Льо Пен дори получи голям кредит от свързана с Русия банка.
Докато американската културна и военна хегемония отслабва в световен мащаб, Европейският съюз не изглежда в състояние да се превърне в истинска външнополитическа сила, която е в състояние да определя и преследва своите геополитически интереси. На първо място, те не разполагат с необходимата военна мощ; на второ място, те нямат ясна концепция за своите геополитически интереси. Някои от левите дори отричат, че трябва да се преследват геополитически интереси извън разпространението на правата на човека в световен мащаб.
Пример за това е Германия, която е икономическият локомотив, но във военно отношение е ремаркето на континента. Индустриалната сила (която сега изпитва затруднения поради нерационалната политика в областта на зелената енергия и западащите традиционни сектори като автомобилната индустрия) е страна, която е силно несигурна в подхода си. Тя отдавна предизвиква недоволство сред европейските си съседи, които се чувстват доминирани и на свой ред търсят начини да превърнат Германия в основният финансов донор в Европейския съюз. В същото време Германия привлича най-голям брой (нелегални) мигранти и дестабилизира континента с нерационалната политика на отворени граници. Със своите по-щедри социални помощи Германия е магнит за миграцията. А Берлин остави мръсната работа по охраната на външните граници на страните в Южна Европа, като същевременно ги обвинява в расизъм.
В продължение на десетилетия Германия наивно вярваше, че не се нуждае нито от граници, нито от подходяща армия. Бундесверът, германската армия, е в плачевно състояние след 30 г. недофинансиране. Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп беше прав, когато обвини европейците, и по-специално германците, в недостатъчно инвестиране и безстопанственост по въпросите на отбраната.
След нахлуването на Русия в Украйна канцлерът Шолц обяви, че настъпва повратна точка в историята. Бяха обещани повече инвестиции в сигурността и армията, но те все още не са реализирани. Някои се надяваха и на по-реалистична външна политика. Но и тази надежда беше попарена. Външният министър на Германия Аналена Баербок от партията на Зелените, сравнително млад политик, се гордее със своя „феминистки“, основан на човешките права подход. За съжаление, Баербок е и много неопитна и склонна към гафове.
През януари тя заяви изневиделица: „Ние водим война срещу Русия“ – изявление, което помощниците ѝ бързо отхвърлиха като „изгубено в превода“. За щастие не са много тези, които приемат думите ѝ на сериозно. Доста хора в Германия смятат Баербок за шегаджийка. Нейните грешки в английския език редовно са обект на подигравки. Германската Зелена партия е пример за смущаваща смесица от невежество и арогантност, когато поучава другите как да станат просветени, модерни, разнообразни и постнационални граждани на света.
В продължение на десетилетия леволибералните интелектуални и политически елити на Германия се отдават на фантастичната мечта за пацифистка, мултикултурна и постнационална идентичност, за която се застъпва философът Юрген Хабермас. Морално арогантната позиция и дори тормозът на Берлин спрямо онези, които не споделят тези идеи (като Унгария и Полша), и онези, които се противопоставят на масовата миграция и прогресивния дневен ред на статуквото, впоследствие дадоха обратен резултат и породиха недоволство срещу Германия.
В основата на проблемите стои разрушената национална идентичност на Германия, която не е в състояние да се възприеме като „нормална нация“ с национални интереси. Поради това Германия е неспособна да разбере и защо другите нации – източноевропейците, италианците, испанците, французите и т.н. – искат да бъдат нации и искат да запазят своите национални държави, независимост и самоуправление. Сега германските елити гледат с ужас на вълната от десни правителства в няколко съседни държави. Но Германия трябва да се примири със собствената си идентичност и да престане да се опитва да избяга от реалността в постнационални фантазии.
Европа ще се преобрази, ако центърът на политическата тежест се измести към по-консервативни, реалистични позиции. В същото време светът преминава от американско господство към многополюсна геополитическа реалност, като първенството на САЩ вече се оспорва от Китай. Това поставя огромни предизвикателства пред Европа и особено пред Германия – чиито индустрии, като например автомобилостроенето, вече са станали опасно зависими от китайския пазар. Европа трябва да разработи стратегия за сигурност, която да насърчава конкурентоспособността, по-големите иновации и устойчивостта, като същевременно намалява зависимостта от китайските пазари и критични суровини.
Европа не може да се откаже от съюза със САЩ, тъй като това би разкрило европейските военни и икономически слабости и би могло да изостри вътрешните съперничества и борби за надмощие. Но Европа трябва да се освободи от необмислените интервенционистки военни авантюри на САЩ.
Превод за КритичноБГ, Десислав Григоров
Източник: The American Conservative
КритичноБГ може и да не споделя част от изразените позиции на автора и/или изданието