Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски!
При обсъждането на разходите на Пентагона във Вашингтон редовно се пренебрегва фактът, че военният бюджет, който за следващата година възлиза на 886 млрд. долара, вече е на едно от най-високите нива от Втората световна война насам. При по-добро управление и по-реалистична стратегия тази сума би била много по-голяма от необходимата за осигуряване на ефективна защита на Съединените щати и техните съюзници.
Пентагонът
За съжаление Пентагонът, оръжейната индустрия и техните съюзници в Конгреса не успяха да направят внимателна оценка на отбранителните нужди на Америка. Вместо това те прокарват необмислен план за увеличаване на оръжейната производствена база за сметка на други неотложни национални нужди, пише в анализ за Responsible Statecraft Уилям Хартунг.
Основният аргумент, използван от поддръжниците на бюджета на Пентагона, е, че има опасност Съединените щати да изостанат от Китай в разработването и внедряването на системи от следващо поколение, като например непилотирани превозни средства, управлявани от изкуствен интелект. Този подход би включвал и субсидии от данъкоплатците за изграждането на нови оръжейни заводи, което би могло да доведе до постоянно разширяване на оръжейния сектор. Всичко това би могло да увеличи бюджета на Пентагона с над 1 трилион долара през следващите няколко години – огромни и ненужни разходи, които ще доведат до по-нататъшно милитаризиране на икономиката ни за сметка на инвестиции в справяне с основни предизвикателства като изменението на климата и епидемиите от болести.
Заместник-министърът на отбраната Катлийн Хикс представи новия подход на Пентагона в реч пред Националната асоциация на отбранителната индустрия през август тази година: „За да изпреварим Китай, ще създадем ново ниво на техниката използвайки атрактивни, автономни системи във всички области, които са по-евтини, излагат на риск по-малко хора и могат да бъдат променяни, модернизирани или подобрявани в значително по-кратки срокове“, каза тя. „Ще се противопоставим на тези на НОАК (Народноосвободителната армия на Китай) със свои собствени, но нашите ще бъдат по-трудни за откриване, по-трудни за поразяване и по-трудни за побеждаване.“
Изграждането на нови системи, базирани на сложни нови технологии, които да могат да се произвеждат в големи количества в кратки срокове, ще бъде трудна задача. Тя би била в противоречие с резултатите на Пентагона и оръжейната индустрия през последните пет десетилетия, които изобилстват от примери за превишаване на разходите и забавяне на сроковете. Мечтата на Пентагона за нови високотехнологични системи, които да са достъпни и да се произвеждат бързо, едва ли ще се осъществи.
В предстоящ доклад на Пентагона за „отбранително-индустриалната стратегия на страната“ се посочва, че решението е да се финансират по-малки, по-гъвкави оръжейни фирми, тъй като „традиционните изпълнители на отбранителни услуги в отбранително-индустриалната база ще бъдат изправени пред предизвикателството да реагират на съвременния конфликт със скоростта, мащаба и гъвкавостта, необходими за посрещане на динамичните изисквания на голям съвременен конфликт“.
Независимо от това кой ще поеме предизвикателството за изграждане на системи от следващо поколение, идеята, че новите технологии могат да решат редица предизвикателства пред сигурността на Америка, е съмнителна. Всяко поколение носи надежди за ново, чудотворно технологично решение, което уж ще увеличи драстично военните способности на САЩ. От „електронното бойно поле“ във Виетнам до „революцията във военното дело“, която беше рекламирана през 90-те години на миналия век, този подход доведе до създаването на някои системи, които са по-точни и по-добре свързани в мрежа.
Но съществуването на тази технология не е позволило на Съединените щати действително да спечелят войни – във Виетнам, Ирак или Афганистан. Това е така, защото технологията не може да преодолее решителен противник, който води нередовна война на своя територия, и че целта да се преобразят цели общества със сила е, на първо място, крайно нереалистична. Идеята, че нововъзникващите технологии ще се справят по-добре и ще увеличат способността за „спечелване“ на войната с Китай, е в най-добрия случай погрешна. Войната с Китай би била безпрецедентно бедствие за всички заинтересовани страни и целта на политиката на САЩ трябва да бъде да предотврати такъв конфликт, а не да разработва сценарии за „спечелване“ на война срещу ядрена сила.
Освен това, противно на твърденията на Пентагона и оръжейната индустрия, китайската армия не е висока 3 метра, нито пък оръжейната ѝ индустрия. Както отбелязвам в нов документ за проекта „Разходи за войната“ на университета „Браун“, както и да се измерва, САЩ харчат два до три пъти повече от Китай за своята армия. Освен това САЩ имат големи предимства по отношение на броя на основните системи, включително ядрени оръжия, самолетоносачи, модерни бойни самолети, подводници с ядрени двигатели и транспортни самолети.
Всъщност, както отбелязва Дан Грейзър от Проекта за правителствен надзор, военната стратегия на Китай е „по същество отбранителна“. Що се отнася до нововъзникващите военни технологии, относителните предимства на САЩ и Китай е по-трудно да се оценят предвид липсата на прозрачност на изследванията в тези области. Но най-добрият курс е да не се провежда надпревара във въоръжаването с Китай в разработването на роботизирани оръжия, задвижвани от изкуствен интелект. Както отбелязва Майкъл Кларе в доклад за Асоциацията за контрол на въоръженията, съществуват реални опасения, че „системите с изкуствен интелект могат да се провалят по непредсказуем начин, причинявайки непреднамерено избиване на хора или неконтролирана ескалация“.
Най-добрата надежда за предотвратяване на война между САЩ и Китай за Тайван е интелигентната дипломация, а не „интелигентното“ оръжие. Добро начало би било да се възобнови политиката на „един Китай“, която призовава, наред с други неща, Китай да се ангажира с мирно разрешаване на въпроса за статута на Тайван, а САЩ да се откажат от подкрепата си за официалната независимост на Тайван и да поддържат само неформални отношения с тайванското правителство. Този подход запази мира в Тайванския проток в продължение на пет десетилетия.
Източник: Responsible Statecraft